— Грижи се за мулето ми. — Стрелецът му подхвърли нова монета, която той улови още във въздуха.
— Разбира се. Ще поостанете ли?
— Може би.
— Алис може да бъде доста мила, стига да поиска.
— Какво? — разсеяно попита Стрелецът.
В очите на Кенърли проблесна страх — като отражение на луната, издигаща се на хоризонта.
— Не, сър, нито думичка. Съжалявам, ако съм се изпуснал. — Видя Соби, която надничаше през прозореца, и изкрещя: — Сега ще те напердаша, повлекано! Ще те…
Странникът се отдалечи, беше убеден, че Кенърли ще го изпрати с поглед, и че ако се обърне, ще види изписани на лицето му истинските му чувства. Но не го направи. Горещината го смазваше. Единственото сигурно по отношение на пустинята бе, че тя е огромна. А той имаше още работа в това градче.
XI
Бяха в леглото, когато Шеб отвори вратата с ритник и нахлу в стаята с нож в ръка.
Последните четири дни бяха изминали с главозамайваща бързина. Той спеше. Ядеше. Правеше секс с Алис. Откри, че тя може да свири на цигулка, и я караше да му изнася цели концерти. Жената сядаше до прозореца, обърната в профил и озарена от млечната белота на зората, свиреше неуверено. Ако се бе упражнявала, щеше да бъде добра. Почувства, че се привързва към нея по странен начин, и реши, че това може да е поредният капан, който мъжът в черно му е заложил. Четеше пожълтели, разкъсани списания с избелели снимки. Не мислеше за нищо.
Не чу как дребничкият пианист се изкачва по стълбите — рефлексите му бяха притъпени. Този път това нямаше особено значение, но при други обстоятелства би го уплашило до смърт.
Алис бе гола, чаршафът се бе смъкнал под гърдите й; готвеха се да правят любов.
— Моля те — шепнеше тя, — направи го както преди. Искам го, искам го…
Вратата с трясък се отвори и пианистът се втурна, поклащайки се на кривите си крака. Алис не изпищя, макар той да държеше в ръка огромен месарски нож и да издаваше нечленоразделни звуци, сякаш някой бе потопил главата му в кофа, пълна с кал. Хвърчаха слюнки. Замахна, хванал ножа с две ръце, но Стрелецът го сграбчи за китките и ги изви. Ножът отхвръкна встрани. Шеб пронизително изпищя, сякаш проскърцаха ръждясали панти. Повдигна ръце като кукла на конци; и двете му китки бяха счупени. Вятърът блъскаше по прозореца. Огледалото на стената, леко помътня-ло и изкривено, отразяваше цялата стая.
— Тя беше моя! — ридаеше Шеб. — Първо беше моя! Моя!
Алис го погледна и стана от леглото. Загърна се с халат, а Стрелецът за миг изпита съжаление към човека, който му напомни за самия него преди много години. Той бе просто един жалък тип, при това кастриран.
— Направих го заради теб — продължаваше пианистът. — Заради теб, Алис. Само заради теб. Аз… о, Боже, мили Боже… — Думите му преминаха в нечленоразделен хленч, последван от ридание. Поклащаше се напред-на-зад, притискайки счупените си китки към корема си.
— Шшт. Шшт. Дай да видя. — Тя коленичи до него. — Счупени са. Шеб, глупако! Нали знаеш, че никога не си бил силен… — Помогна му да се изправи на крака. Той се опита да притегли дланите й към лицето си, но не успя и отново се разрида. — Ела да седнем и да видим какво може да се направи.
Заведе го до масата и направи шини от две цепеници, които привърза към китките му. Той тихо хлипаше, сетне се повлече навън, без да се обръща.
Тя се върна в леглото.
— Докъде бяхме стигнали?
— Не сега…
Тя търпеливо каза:
— Нищо друго не можеше да направиш. Какво ни остава? — Докосна рамото му. — Радвам се, че си толкова силен.
— Не сега — пресипнало повтори той.
— Мога да те направя още по-силен…
— Не. Не можеш.
XII
На следващата вечер барът не работеше. В Тул този ден минаваше за неделя. Стрелецът отиде в малката, схлупена черква край гробището, докато Алис остана да измие масите със силен дезинфектант и да изплакне стъклата на керосиновите лампи в сапунена вода.
Слънцето залязваше и небето беше придобило странен пурпурен цвят; черквата, осветена отвътре, приличаше на запалена пещ.
— Не стъпвам там — бе казала Алис. — Проповедничката е напълно откачена. Нека порядъчните граждани я слушат.
Стрелецът застана в преддверието и надникна вътре, скрит в сянката. Нямаше пейки, богомолците стояха прави (видя Кенърли и семейството му; Кастнър, собственика на градската бакалия, и плоскогърдата му жена, неколцина от постоянните клиенти на бара; жени, които виждаше за пръв път; и за негова изненада, Шеб). Пееха без съпровод някакъв химн. Той любопитно изгледа дебеланата, застанала на амвона. Алис му бе казала: „Тя живее сама, не общува с никого. Идва всяка неделя, за да бълва огън и жупел. Казва се Силвия Питстън. Луда е, но напълно ги е омаяла. Те си падат по такива неща.“