— Когато пиете, кой държи бутилката? — Чужденецът!
— Когато играете покер, кой обръща картите?
— Чужденецът!
Когато се наслаждавате на нечие чуждо тяло, когато се омърсявате, на кого продавате душата си?
— Чуж…
— Чуж…
— О, Исусе… О…
— … ден…
— О… О… О…
— И кой е той? — изкрещя тя, ала Стрелецът усещаше, че всъщност е спокойна; възхити се от хладнокръвието и умението й да се владее, от силата й. Внезапно му хрумна ужасяваща мисъл, която обаче не подлежеше на съмнение: Той е вселил демон в душата й. Обладана е от зъл дух. Гореща вълна на сексуално желание прогони страха му.
Човекът, който се държеше за главата, рухна на пода, опипом запълзя и изкрещя:
— Аз съм в ада! — Лицето му се кривеше, сякаш под кожата му се гърчеше змия. — Развратничех! Играех комар! Пушех дяволска трева! Съгрешавах! Аз… — Гласът му премина в нечленоразделен, ужасяващ, истеричен хленч. Притискаше главата си с длани, сякаш тя всеки миг щеше да се пръсне като презрял пъпеш.
Богомолците се вцепениха, като ли че по командата на невидим суфльор, и застинаха в полуеротични пози на екстаз.
Силвия Питстън се наведе и сложи ръце на главата на мъжа. Той престана да плаче, когато пръстите й, силни и бели, чисти и нежни, погалиха косите му. Той впери невиждащ поглед в нея.
— Кой се бе вселил в теб, когато съгрешаваше? — Взираше се в очите му, сякаш искаше да проникне в душата му.
— Чуж… Чужденецът.
— Как му е името?
— Сатана.
Присъстващите изумено зашепнаха.
— Ще се отречеш ли от него?
— Да! Да! О, Спасителю Исус!
Проповедничката повдигна брадичката му, а човекът впери в нея блесналите си очи на фанатик.
— Ако той влезе през тази врата — жената посочи към тъмното преддверие, в чиито сенки се криеше Стрелецът, — ще се отречеш ли от него в лицето му?
— Кълна се в името на майка ми!
— Вярваш ли във вечната любов на Исус?
Той захлипа:
— Вярвам, по дяволите…
— Той ти прощава това, Джонсън.
— Слава на Господа — през сълзи изрече Джонсън.
— Зная, че Той ти прощава. Зная и друго — Той ще прогони неразкаялите се от своето царство, ще ги прокуди сред огнен мрак…
— Слава на Господа! — отекнаха гласовете на богомолците.
— Зная, че Чужденецът, този Сатана, този Господар на Мухите и Змиите, ще бъде отблъснат и победен… Ще го победиш ли, Джонсън, ако го видиш?
— Да! Слава на Господа! — хлипаше мъжът.
— Ще го победите ли, ако го видите, братя и сестри?
— Да-а-а…
— Ако утре го срещнете на главната улица, ще го съкрушите ли?
— Слава на Господа!
Стрелецът, който почувства странно безпокойство, излезе от черквата и тръгна към града. Мирисът на пустинята се усещаше във въздуха. Знаеше, че наближава времето отново да тръгне на път.
XIII
Отново бяха в леглото.
— Тя няма да те приеме — прошепна Алис. В гласа й се долавяше страх. — Не приема никого. Излиза само в неделя вечер, за да изплаши всички до смърт.
— Откога е тук?
— От около дванайсет години. Да не говорим за нея.
— Откъде е дошла?
— Не зная — колебливо отвърна тя — очевидно лъжеше.
— Алис?
— Не зная.
— Алис?
— Добре! Добре! Дойде от пограничната зона! От пустинята!
— Така си и мислех. — Той се поотпусна. — Къде живее?
Алис понижи глас:
— Ако ти кажа, ще ме любиш ли?
— Знаеш отговора.
Тя въздъхна. Звукът, който издаде, напомняше на прелистване на стари, пожълтели страници.
— Къщата й се намира на хълма зад черквата. Малка барака. Там… там живееше истинският свещеник, преди да си замине. Това достатъчно ли е? Доволен ли си?
— Не. Не още. — Той се претърколи върху нея.
XIV
Беше настъпил последният ден и той го знаеше.
Небето беше оцветено във виолетово като грозна синина и първите проблясъци на зората едва го докосваха. Алис се разхождаше като привидение, палеше лампите, наглеждаше царевичните кочани, които цвърчаха в тигана. Стрелецът я беше любил страстно, след като научи от нея всичко необходимо. Алис чувстваше наближаващия край и му се отдаде с отчаянието от настъпващата зора с неизчерпаемата енергия на шестнайсетгодишно момиче. Но на сутринта беше бледа, чувстваше настъпването на менопаузата.
Поднесе му закуската, без да промълви нито дума. Той се нахрани бързо, като отпиваше от горещото кафе. Тя отиде до витрината и се загледа навън: настъпваше утро, по небето плуваха армади мълчаливи облаци.
— Днес ще има пясъчна буря.