Изби с крак една дъска в разкривената ограда (тя се пречупи почти беззвучно, сякаш му се извиняваше) и тичешком прекоси потъналия в тишина двор.
— Държа те на мушка! Държа те на мушка! Дър…
Човекът трепна и бавно се изправи. Стрелецът си рече: „Господи, колко е отслабнал, какво ли е станало с него?“ Защото мъжът в черно се бе смалил с две педи и косата му беше побеляла.
Стрелецът спря, онемял от изненада, ушите му пищяха. Сърцето му лудо биеше и той си помисли, че ще умре тук, на…
Вдъхна дълбоко нажежения до бяло въздух и за миг наведе глава. Когато я вдигна отново, видя, че това не е човекът в черно, а момченце с изрусена от слънцето коса, което го наблюдаваше с безразличие. Смаяно се втренчи в него и тръсна глава, сякаш не вярваше на очите си. Но момчето не изчезна като мираж; сините му джинси имаха кръпка на едното коляно, а кафявата му риза бе от груб плат.
Стрелецът отново поклати глава и тръгна към конюшнята, без да изпуска револвера. Още не можеше да разсъждава логично. Мисълта му бе все така замъглена, тъпа болка пулсираше зад челото му.
В конюшнята беше тихо, тъмно и невероятно горещо. Стрелецът се огледа — всичко плуваше пред очите му. Обърна се и видя момчето на прага. Огромен скалпел сякаш разряза главата му между слепоочията и раздели мозъка му като портокал. Той пъхна револвера в кобура, размаха ръце, сякаш да прогони някакво привидение, и падна по очи.
Когато дойде в съзнание, откри, че лежи по гръб, а под главата му е поставена купчина слама. Момчето не беше успяло да го помръдне, но поне се бе постарало да го настани по-удобно. Усети студ. Погледна надолу и видя, че ризата му е потъмняла от влага. Лицето му също бе мокро; вкус на вода. Стрелецът учудено при-мигна.
Момчето бе клекнало край него. Когато го видя да отваря очи, то му подаде консервена кутия, пълна с вода. Стрелецът я сграбчи с треперещи ръце и отпи малко — съвсем малко. Щом водата стигна до стомаха му, той си позволи още една глътка. Сетне изля останалата течност върху лицето си, като въздъхна от удоволствие. Красивите устни на момчето се извиха в плаха усмивка.
— Искаш ли нещо за ядене?
— Не още — отвърна мъжът. Главата продължаваше да го боли от слънчевия удар, а водата се надигаше в стомаха му като че не знаеше накъде да се насочи. — Кой си ти?
— Името ми е Джон Чеймбърз. Но можеш да ме наричаш Джейк.
Понечи да седне, но мигновено го прониза остра болка. Приведе се и се опита да преодолее гаденето.
— Има още вода — каза Джейк. Взе кутията и тръгна към дъното на конюшнята. Спря за миг и неуверено се усмихна. Стрелецът му кимна, сетне отпусна глава върху ръцете си. Момчето бе симпатично, добре сложено, около деветгодишно. Лицето му бе мрачно, но в тези времена всички хора бяха мрачни.
От дъното на помещението се разнесе странен ритмичен звук. Стрелецът стреснато вдигна глава и посегна към револверите. Шумът продължи петнайсетина секунди, сетне утихна. Момчето се върна с тенекиената кутия — този път беше пълна.
Стрелецът изпи водата на малки глътки и се почувства по-добре. Болката в главата му отшумяваше.
— Не знаех какво да правя, когато припадна — промълви Джейк. — В един момент реших, че ще ме застреляш.
— Взех те за друг.
— За свещеника ли?
Той изпитателно го погледна.
— Какъв свещеник?
Момчето смръщи чело.
— Ами… най-обикновен. Пренощува на двора. Изплаших се от него, затова не излязох от къщата. Пристигна вечерта и си тръгна на следващия ден. И от теб щях се скрия, ако не бях заспал. — Мрачно го изгледа. — Не обичам хората. От тях съм видял само лошо.
— Как изглеждаше свещеникът? Момчето сви рамене.
— Като свещеник. Носеше черни дрехи.
— Расо с качулка ли?
— Какво е расо?
— Дълга черна дреха. То кимна.
— Значи е носел расо.
Стрелецът се приведе и нещо в изражението му накара Джейк да отстъпи крачка назад.
— Преди колко време се случи това?
— Аз… аз…
Той търпеливо каза:
— Няма да ти направя нищо лошо.
— Не зная. Нямам представа за времето. Всички дни са еднакви.
За пръв път Стрелецът се запита как момчето се е озовало на това място, насред страховитата пустиня. Но това засега нямаше особено значение. Засега.
— Опитай се да си спомниш. Отдавна ли мина онзи човек?
— Не. Не беше отдавна. Самият аз отскоро съм тук.
Отново го присви стомах. Сграбчи тенекиената кутия и отпи; ръцете му вече не трепереха. В съзнанието му отново зазвуча детската песничка, но този път пред очите му се появи не лицето на майка му, а това на Алис, която бе негова жена в мъртвия сега град Тул.
— Колко отдавна? Седмица? Две? Три?
То го погледна объркано.