Джейк вижда черната роба и внезапно изпада в ужас. Това е той, човекът в черно. Извръща лице с последни сили. От някакво радио кънти песен на „Кис“. Джейк вижда как собствената му длан — малка, бяла, добре оформена, — оставя кървава диря по асфалта. Никога не си е гризал ноктите.
Той умира, вперил поглед в ръката си.
Стрелецът седеше, обзет от мрачни мисли. Беше уморен, тялото му го болеше, мислите му идваха влудяващо бавно. До него необикновеното момче спеше спокойно, положило ръце в скута си. Бе разказало историята си, без да влага чувства, макар гласът му да се бе разтреперил към края й, когато стигна до „свещеника“ и „акта на покаяние“. Разбира се, то не бе разказало на Стрелеца за семейството си и за това объркано чувство за раздвояване. Фактът, че градът, описан от момчето, никога не бе съществувал (освен в доисторическите митове) не бе най-тревожният в историята му. Всичко беше тревожно. Стрелецът се боеше да се замеси в нея.
— Джейк?
— Ъх-ъ.
— Искаш ли да си спомняш това, когато се събудиш, или предпочиташ да го забравиш?
— Да го забравя — веднага отговори момчето. — Кръвта ми изтичаше.
— Добре. Сега ще заспиш, ясно ли ти е? Продължавай да спиш.
Джейк лежеше, изглеждаше толкова малък, кротък, безобиден. Стрелецът не вярваше, че е безобиден. Имаше ужасно предчувствие, усещане за предопределеност. Това не му харесваше, но пък харесваше момчето. И то много.
— Джейк?
— Шшт! Спи ми се.
— Добре. Когато се събудиш, няма да си спомняш нищо.
— Добре.
Стрелецът го наблюдава известно време, замислен за собственото си детство, което сякаш бе изживяно от друг човек — човек, като че скочил през магическо огледало и превърнал се в някой друг, — но което сега изглеждаше мъчително близо. В конюшнята бе много горещо, той отпи глътка вода. Стана и отиде в задната част на сградата, спря и огледа едно от отделенията. В ъгъла, край малка купчина слама, бе оставено грижливо сгънато одеяло, но не се усещаше мирис на коне. В помещението всъщност не миришеше на нищо. Слънцето бе изпепелило всяка миризма.
В задната част на конюшнята имаше тъмна стаичка, насред която стоеше машина от неръждаема стомана. По нея нямаше и петънце. Приличаше на буталка за биене на масло. От лявата й страна излизаше тръбопровод, който изчезваше в канала на пода. Стрелецът бе виждал такива помпи неведнъж, но нито една от тях не беше толкова голяма. Нямаше представа каква дълбочина трябва да са достигнали, за да намерят вода.
Защо не са демонтирали помпата, когато са изоставили станцията?
Демони, може би.
Внезапно потръпна, гръбнакът му се изкриви за миг. По тялото му премина топла вълна. Стрелецът отиде до контролното табло и натисна бутона, на който пишеше ВКЛ. Машината забръмча. След половин минута струя студена, чиста вода изригна от тръбата и потече към канала, за да се върне там, откъдето бе дошла. Поне десетина литра изтекоха, преди помпата да се самоизключи. Тази машинария бе толкова чужда на това място и тази епоха, и въпреки това бе съвсем реална, мълчалив свидетел на отминали по-добри времена. Вероятно се задействаше от миниатюрен атомен реактор, тъй като в радиус от хиляди километри нямаше електричество и дори акумулаторните батерии не биха издържали толкова дълго. Всичко това не му се понрави.