Върна се в конюшнята и седна до момчето, което бе пъхнало ръка под главата си. Симпатично момче. Стрелецът пи отново вода и кръстоса крака по индиански. Джейк, също като заселника в другия край на пустинята, който имаше птица (Золтан, внезапно се сети Стрелецът, птицата се казваше Золтан), бе изгубил представата си за време. Но фактът, че човекът в черно бе по-близо, не будеше съмнение. Не за пръв път се чудеше дали мъжът в черно няма да му позволи да го хване, ръководен някакви свои съображения. Може би той бе играчка в ръцете му. Опита се да си представи каква ли ще бъде срещата им, но не можа.
Беше му горещо, но вече се чувстваше добре. Детската песничка отново прозвуча в главата му, но този път вместо за майка си се сети за Корт — Корт, чието лице бе набраздено от множество белези, получени от камъни, куршуми и тъпи предмети. Белези от войни. Сети се за Айлийн и Мартин, този некадърен магьосник.
Не бе от хората, които се потапят в миналото; само мъглявата представа за бъдещето и маската, зад която скриваше емоциите си, го предпазваха да се превърне в човек без въображение, в глупак. Сегашният поток на мислите му го учуди. Всяко едно от имената извикваше спомен за друго — Кътбърт, Пол, старият Джонас, Сюзан, красивото момиче, което стоеше на прозореца. Онзи, който свиреше на пианото в Тул (също покойник, като всички останали в градчето), си падаше по стари шлагери. Стрелецът тихичко затананика един от тях:
Засмя се. Аз съм последният от този зелен слънчев свят. И въпреки носталгията не изпита капчица самосъжаление. Светът се бе променил по най-жесток начин, но краката на Стрелеца бяха все така силни, а мъжът в черно бе по-близо. След малко се унесе в сън.
Когато се събуди, навън вече се смрачаваше, а момчето бе изчезнало.
Стрелецът стана и отиде до вратата на конюшнята.
Малък огън осветяваше верандата пред странноприемницата. Мъжът тръгна натам; дългата му черна сянка пълзеше подире му под жълтокафявите лъчи на залеза.
Джейк седеше край керосиновата лампа.
— Намерих газта в един варел — каза той, — но се страхувах да не подпаля къщата. Всичко е толкова сухо…
— Постъпил си правилно.
Седна на верандата. Пламъкът от лампата хвърляше нежни отблясъци върху лицето на момчето. Стрелецът извади кесията си за тютюн, сви цигара и каза:
— Трябва да поговорим.
Джейк кимна.
— Предполагам знаеш, че преследвам човека, когото си видял.
— Ще го убиеш ли?
— Не зная. Трябва да измъкна нещо от него. Искам да ме отведе до едно място.
— Къде?
— Търся една кула — отвърна той. Протегна цигарата си над лампата и дръпна лекичко; нощният ветрец отвя дима. Джейк наблюдаваше мъжа до себе си. Лицето му не изразяваше нито страх, нито любопитство или ентусиазъм.
— Утре потеглям. Трябва да дойдеш с мен. Колко месо ти е останало?
— Една шепа.
— Царевица?
— Съвсем малко. Стрелецът кимна.
— Тук има ли мазе?
— Да. — Джейк го погледна. Зениците на очите му се бяха разширили. — Трябва да дръпнеш халката на капака в пода. Аз не слязох. Уплаших се, че стълбата ще се счупи и няма да мога да се кача. Освен това долу мирише ужасно. Това е единственото място, което е запазило някаква миризма.
— Ще станем рано и ще потърсим нещо, което да ни бъде от полза. Сетне изчезваме.
— Добре. — Момчето помълча, след което рече: — Радвам се, че не те убих, докато спеше. Тук има вила за сено; мина ми през ум да те намушкам с нея. Но се отказах и сега вече няма да се страхувам да заспя.
— От какво се боиш?
Джейк го изгледа мрачно.
— От призраци. От него — да не би да се върне.
— Мъжът в черно — каза Стрелецът.
— Да. Лош ли е?
— Зависи от гледната точка — разсеяно отвърна той. Стана и хвърли цигарата си на земята. — Ще си лягам.
Момчето боязливо го погледна.
— Мога ли да спя при теб в конюшнята?
— Разбира се.
Спря на стъпалата и то тръгна след него. Полярната звезда бе изгряла, Марс също се виждаше. Струваше му се, че ако затвори очи, ще чуе крякането на жабите, ще вдъхне свежия аромат на току-що окосените ливади (вероятно ще чуе и ленивото тракане на топките за крокет, любимата игра на дамите в Западното крило), ще види как Айлийн се промъква през пролуката в живия плет…
Не беше в стила му да се връща в миналото.
Обърна се, вдигна лампата и промълви:
— Да вървим да спим.
На сутринта слязоха в мазето.
Джейк беше прав; там миришеше отвратително. След липсата на какъвто и да било аромат сред стерилната пустиня миризмата на влага и на мочурище удари Стрелеца право в стомаха, замая главата му. Мазето вонеше на отдавна изгнили зеле, ряпа, картофи. Стълбата обаче изглеждаше здрава и той слезе по нея.