Излязоха през далечната порта на крайпътната станция и отново поеха по разрушения път на дилижансите. Повървяха петнайсетина минути, когато Джейк се обърна и махна към двете постройки. Те изглеждаха миниатюрни на фона на безкрайната пустиня.
— Сбогом! — изкрещя той. — Сбогом!
Продължиха да вървят. Пътят им пресичаше ледников нанос от замръзнал пясък и когато Стрелецът се обърна, станцията се бе изгубила от погледа им. Пред тях отново бе пустинята и нищо друго.
Бяха напуснали крайпътната станция преди три дни; планините вече се очертаваха съвсем ясно. Виждаха как пустинята преминава в хълмове, първите голи склонове, скалната маса, която прорязваше земната повърхност и се издигаше над нея в мрачен, ерозирал триумф. По-нататък хълмовете отново преливаха плавно един в друг и за пръв път от много месеци или дори години Стрелецът видя зеленина — истинска, жива зеленина. Трева, нисички смърчове, може би дори върби, които черпеха живителна влага от снега, топящ се по върховете. Отвъд тези хълмове отново настъпваше царството на скалите. Увенчани със снежни шапки, те се издигаха величествено към небесата. Отляво огромен проход разкриваше пътя към по-ниски ерозирали скали от пясъчник, към голи плата и изолирани, самотни хълмове от другата страна на планината. Тази клисура лежеше в сивата сянка на околните върхове. Нощем Джейк сядаше и я наблюдаваше очарован в продължение на няколко минути, преди да заспи, следеше върховете, които преливаха в бяло-пурпурно под ясното нощно небе.
Момчето се чувстваше добре. Оказа се издръжливо, дори нещо повече, бореше се с умората с упоритост, която предизвикваше възхищението на Стрелеца. Хлапето не говореше много, не задаваше въпроси; не го попита дори за челюстта, която той изваждаше вечер и въртеше в ръцете си, докато пушеше. Мъжът усещаше, че момчето се чувства поласкано от компанията му — може би дори въодушевено от нея — и това го безпокоеше. Джейк бе поставен на пътя му — Докато ти вървиш с момчето, мъжът в черно носи душата ти в джоба си — и фактът, че той не го бавеше, само подсказваше зловещи възможности.
Често минаваха покрай симетричните останки от лагерните огньове на мъжа в черно. Всеки път на Стрелеца му се струваше, че те са все по-скорошни. На третата нощ бе сигурен, че различава в далечината отблясъка на друг огън, запален някъде сред първите хълмове.
На четвъртия ден, откакто бяха напуснали крайпътната станция, Джейк залитна и едва не падна.
— Да поседнем — предложи Стрелецът.
— Няма нужда, добре съм.
— Сядай!
Момчето се подчини. Роланд се настани до него, така че Джейк да остане в сянката му.
— Пий.
— Не трябва да пия, преди да…
— Пий!
То отпи три глътки. Стрелецът навлажни крайчеца на одеялото, което сега бе по-леко, и намокри китките и челото на Джейк, изсъхнали като пергамент.
— Отсега нататък ще почиваме всечи следобед по това време. Петнайсет минути. Искаш ли да поспиш?
— Не. — Момчето го погледна засрамено. Той отвърна невъзмутимо на погледа му. Извади един патрон от колана си и започна да го върти между пръстите си. Хлапето го наблюдаваше в захлас.
— Страхотно е!
Стрелецът кимна.
— Разбира се. Когато бях на твоята възраст, живеех в един град, заобиколен от високи стени, разказвал ли съм ти за това?
То кимна.
— Разбира се. И там живееше един лош човек…
— Свещеникът ли?
— Не, но сега си мисля, че между двамата има някаква връзка. Може дори да са полубратя. Мартин беше магьосник… като Мерлин. Знаеш ли откъде се е появил Мерлин, Джейк?
— Мерлин, Артур и рицарите на кръглата маса — сънено произнесе Джейк.
Тялото на Стрелеца сякаш бе разтърсено от неприятна тръпка.
— Да, бях много млад…
Но момчето вече бе заспало както си седеше, с ръце, скръстени в скута му.
— Когато щракна с пръсти, ще се събудиш. Ще си отпочинал и свеж. Ясно ли е?
— Да.
— Лягай, тогава.
Извади кесията с тютюна и сви една цигара. Нещо се бе променило. Замисли се и най-сетне го откри. Влудяващото бързане, чувството, че изостава безвъзвратно, че ще изгуби следите на човека в черно. Това усещане бе изчезнало. Започваше да мисли, че мъжът в черно иска да бъде настигнат.
Какво ще последва тогава?
Въпросът бе прекалено неясен, за да го заинтересува. Кътбърт би се заинтригувал от него, и то живо, но Кътбърт вече го нямаше и Стрелецът можеше единствено да продължи по своя път.