Един от прислужниците се втурна в кухнята; по петите го следваше страж.
— Този човек иска да те види, Хакс.
— Добре. — Хакс кимна на стража, който му отвърна. — Момчета, идете при Маги. Ще ви даде пай, а после изчезвайте.
Те кимнаха и отидоха при Маги, която наистина им поднесе огромни парчета пай… но предпазливо, сякаш бяха подивели кучета, които можеха да я ухапят.
— Да ги изядем на стълбите — предложи Кътбърт.
— Добре.
Настаниха се зад огромната колонада, скрити от погледите на слугите в кухнята, и се нахвърлиха лакомо върху пая. Минута по-късно две сенки паднаха върху широката извита стълба край далечната овална стена. Роланд сграбчи ръката на Кътбърт.
— Ставай — извика. — Някой идва.
Приятелят му го погледна изненадано, устните му бяха червени от ягодите в пая.
Но сенките изведнъж спряха, все още не се виждаше кой идва. Момчетата не смееха да помръднат.
— … добрият човек — казваше стражът.
— Във Фарсън ли?
— До две седмици — отвърна стражът. — Може би три. Трябва да дойдеш с нас. Има доставка от товарното депо… — Страхотен трясък на тенджери, тигани и залп от свиркания и дюдюкания, отправени към нещастния слуга, който ги бе изтървал, заглушиха част от думите. Сетне момчетата чуха как стражът завърши с думите:
— … отровено месо.
— Рисковано е.
— Не питай какво може да направи за теб Добрият човек… — започна стражът.
— … а какво можеш да направиш ти за него — въздъхна Хакс. — Войнико, не задавай въпроси.
— Знаеш какво може да означава това — каза тихо стражът.
— Да. И също така зная задълженията си към него; не е необходимо да ме поучаваш. Обичам го не по-малко от теб.
— Добре. Месото ще бъде изпратено на съхранение при теб. Но трябва да действаш светкавично. Това, предполагам, ти е ясно.
— Има ли деца във Фарсън? — попита тъжно готвачът. Това не бе просто въпрос.
— Деца има навсякъде — спокойно отговори стражът. — Именно децата са наша и негова грижа.
— Отровно месо. Странна проява на грижи към децата. — Хакс въздъхна тежко, все едно изсвири с уста. — Те ще се държат ли за коремите и ще викат ли майките си? Предполагам, че да.
— Няма да усетят нищо — каза стражът с прекалено самоуверен глас.
— Разбира се.
— Ти сам го каза: „Войнико, не задавай въпроси!“ Приятно ли ти е да гледаш как децата растат под дулата на оръжията, вместо да попаднат в неговите ръце, които могат да укротят лъв и да го накарат да легне редом с агнето?
Хакс не отговори.
— След двайсет минути застъпвам на смяна — тихо промълви стражът. — Дай ми един овнешки бут и аз ще отмъкна някое от твоите момичета и ще го накарам да се усмихне до уши. Когато си тръгна…
— От моето овнешко няма да те заболи стомахът, Робсън.
— Ще… — Те отминаха и гласовете им заглъхнаха.
„Можех да ги убия“ — помисли си Роланд, застинал неподвижно, хипнотизирай от това, което бе чул. — Можех да убия и двамата с моя нож, да прережа гърлата им като на свине. Погледна ръцете си, мръсни от упражненията през деня, омазани със сок и ягоди от пая.
— Роланд.
Обърна се към Кътбърт. Гледаха се в полумрака в продължение на няколко минути; в гърлото на Роланд се надигна гореща вълна на отчаяние. Сякаш нещо в него умираше — смърт толкова жестока и неумолима като смъртна на гълъба в ясното небе. Хакс? Той се замисли озадачен. Хакс, който налагаше крака му с компреси? Хакс? Сетне разумът му просто изхвърли този въпрос.
Веселото, интелигентно лице на Кътбърт не изразяваше нищо — нищичко. Очите на приятеля му бяха произнесли присъдата над Хакс. В очите на Кътбърт всичко беше приключило. Той ги бе нахранил, те бяха седнали край колонадата, сетне Хакс бе довел онзи страж на име Робсън, за да проведат предателския си разговор tete-a-tete. Това беше всичко. В очите на Кътбърт Роланд можеше да прочете, че готвачът ще умре заради своята измяна, ще бъде смачкан като пепелянка. Такава участ го очакваше. И нищо не можеше да я промени. Нищо.
Това бяха очи на Стрелец.
Бащата на Роланд току-що бе слязъл от планината и се чувстваше неловко сред драпериите и шифонената натруфеност на главния салон, до който момчето съвсем наскоро бе получило достъп като признание, че вече е чирак.
Баща му бе облечен с черни джинси и синя работна риза. Бе преметнал плаща си — потънал в прах, избелял тук-там, раздран на едно място — през рамо, без да го е грижа, че нито той, нито дрехите му съответстват на изящната обстановка. Беше отслабнал много и дългите му извити нагоре мустаци сякаш наклониха главата му напред, когато той сведе поглед към сина си. Револверите лежаха на бедрата му под възможно най-удобния ъгъл за ръцете му; протритите дръжки от сандалово дърво сивееха под слабата светлина.