— Не ни въвеждай в изкушение — зловещо изграчи Золтан.
Гостът се стресна, сякаш някой бе стрелял по него. Беше сигурен, че всичко това е илюзия, не сън, а магия. Човекът в черно бе направил някакво заклинание, опитвайки се да му съобщи нещо по влудяващо неразбираем начин.
— Бил ли си в Тул? — обърна се към пустинника.
Браун кимна.
— Ходих веднъж, за да продам малко царевица. В онази година падна дъжд. Валя петнайсетина минути. Земята сякаш се отвори и всмука влагата. След час вече беше бяла и суха като преди. Но царевицата — Господи, царевицата! Виждах я как расте! Направо я чувах, сякаш дъждът я бе превърнал в живо същество. Но звукът, който издаваше, беше ужасен. Стенеше и пъшкаше, докато стеблата й изникваха от земята. — Той замълча. — Имах излишък от царевица, та я отнесох в Тул, за да я продам. Папа Док си предложи услугите, но щеше да ме излъже. Затова отидох сам.
— Май не обичаш да ходиш в града?
— Не.
— Едва не ме убиха там — ни в клин, ни в ръкав обясни Стрелецът.
— Не думай.
— Застрелях един, който казваше, че общува с Бог — продължи той. — Излезе, че Бог е мъжът в черно.
— Заложил ти е капан.
— Да.
Спогледаха се в полумрака, вече нямаха какво да си кажат.
„Сега ще последват въпросите“ — помисли си Стрелецът.
Ала Браун отново мълчеше. От цигарата му бе останал само тлеещ фас, но когато му поднесе кесията си, той поклати глава.
Золтан неспокойно се размърда, понечи да заговори, но се отказа.
— Искаш ли да ти разкажа какво се случи?
— Разбира се.
— Стрелецът напразно търсеше думи, с които да започне.
— Трябва да се изпикая — рече накрая. Браун кимна.
— От водата е. Направи го в лехата, ако обичаш.
— Естествено.
Изкачи стъпалата и потъна в мрака. Звездите блещукаха в небето. Поривите на вятъра не отслабваха. Струята от урината му се изви като арка и напои сухата леха с царевица. Мъжът в черно го бе изпратил тук. Може би той бе приел образа на Браун. Може би…
Прогони тези мисли. Изпитваше ужас от вероятността да полудее. Върна се при отшелника, който развеселено го попита:
— Реши ли дали съм омагьосан?
Стрелецът спря като ударен от гръм. Сетне слезе по стъпалата и седна.
— Бях започнал да ти разказвам за Тул.
— Разраства ли се градът?
— Мъртъв е — отвърна той и думите му сякаш увиснаха във въздуха.
Браун кимна.
— Виновна е пустинята. Мисля, че тя може да задуши абсолютно всичко. Знаеш ли, че навремето през нея е минавал път?
Стрелецът затвори очи. Виеше му се свят.
— Упоил си ме — задавено изрече.
— Не. Не съм ти направил нищо.
Стрелецът отвори очи.
— Ще ми разкажеш ли за Тул? — обади се Браун. Той колебливо отвори уста и изненадано установи, че сега думите сякаш сами се нареждаха. Накъсаните изречения постепенно преминаха в спокоен, монотонен разказ. Чувството, че е упоен изчезна, и той усети странна възбуда. Продължи да говори до късна доба. Другият мъж не го прекъсна. Нито пък птицата.
V
Беше купил мулето в Принстън и когато пристигна в Тул, то все още не бе грохнало от умора. Слънцето беше залязло преди около час, но Стрелецът продължи да върви, воден от светлините на града, а сетне от необикновено ясния звук на раздрънкано пиано, на което някой свиреше „Хей, Джуд“.
Отдавна бе напуснал горите и се движеше сред еднообразна равнина: необятни пусти поля, осеяни с тимотейка и ниски храсти, колиби, зловещи изоставени имения, охранявани от мрачни господарски жилища, несъмнено обитавани от демони; тук-там по някоя проблясваща в мрака светлина издаваше землянки на пустинни жители. Основният поминък идваше от царевицата, но отглеждаха по малко боб и грах. Понякога измършавели крави глуповато се взираха в него. Четири пъти покрай него минаха дилижанси, два пъти в едната и два пъти в другата посока.
Пейзажът беше потискащ. Откакто напусна Принстън, беше валяло само два пъти, и то съвсем за кратко. Дори тимотейката изглеждаше пожълтяла и безжизнена. Отвратителна местност! Нямаше и следа от човека в черно. Може би се беше качил на дилижанс.
Пътят зави, Стрелецът накара мулето да спре и погледна надолу към Тул. Градът бе разположен в кръгла падина, евтино бижу в още по-евтин обков. Повечето светлини бяха скупчени около мястото, от което се разнасяше музика. Улиците бяха четири, три от тях пресичаха под прав ъгъл пътя на дилижансите, който бе булевардът на града. Може би там имаше ресторант. Едва ли, но кой знае… Отново поведе мулето.
От двете страни на пътя имаше повече къщи, някои бяха изоставени. Той мина покрай малко гробище с покрити с мъх, наклонени надгробни плочи, обрасли с буйна дяволска трева. След около сто и петдесет метра стигна до нащърбена дървена табела с надпис „ТУЛ“.