Шумът от реката достигаше до тях предаван от скалите, които се превръщаха в естествен усилвател. Но за тяхно учудване звукът си оставаше все така постоянен, дори когато скалите отстъпиха назад. Склонът, който изкачваха, стана още по-стръмен.
Релсите се насочваха към източника на светлина. На Стрелеца те напомняха за тръбичките с блатен газ, които се продаваха по време на празника на Свети Йосиф; на момчето — безкрайни неонови лампи. Оскъдната светлина им помогна да видят, че скалите, които ги заобикаляха отвсякъде, завършваха с два назъбени полуострова, зад които се простираше море от мрак.
Релсите преминаваха над бездънна пропаст, поддържани от хилядолетни подпори. Отвъд нея, на разстояние, което им се струваше безкрайно, се мержелееше светлинка; не фосфоресцираща или флуоресцираща, а истинска дневна светлина. Беше като миниатюрно петънце, голямо колкото глава на топлийка, но в нея имаше нещо заплашително.
— Спри — каза Джейк. — Спри за минута. Моля те.
Без да задава въпроси, Стрелецът остави дрезината да спре по инерция. Откъм реката се носеше равномерен оглушителен тътен, идващ отдолу и отпред. Изкуственото сияние на скалите изведнъж им се стори отвратително. За пръв път почувстваха пристъп на клаустрофобия, закопняха да излязат от тази гробница.
— Трябва да минем — промълви момчето. — Нали това иска той? Да минем с дрезината… над… тази… и да паднем.
Роланд знаеше истината, но предпочете да излъже.
— Нямам представа какво иска.
Слязоха от платформата и предпазливо пристъпиха към ръба на пропастта. Скалата под тях продължаваше стръмно нагоре, сетне рязко пропадаше, релсите се простираха над пропастта.
Стрелецът коленичи и погледна надолу. Смътно видя сложна, невероятна плетеница от стоманени носещи греди и напречни подпори; тя чезнеше в бездната, от която долиташе тътенът на реката. Цялата тази конструкция поддържаше изящния свод, по който релсите преодоляваха пропастта.
Той си представи пораженията, които бе нанесла на стоманата убийствената комбинация от вода и време. Колко бяха здравите колони? Малко? Много малко? Нито една? Сетне пред погледа му се появи мумията и съсухрената й кожа, разпаднала се на прах при допира на пръста му.
— Ще минем пеша — заяви, очаквайки момчето отново да се възпротиви, но Джейк дори го изпревари и закрачи по релсите с уверена стъпка. Стрелецът го последва, готов да го хване, ако се подхлъзне.
Оставиха дрезината зад себе си и предпазливо навлязоха в мрака.
Роланд започна да се поти. Подпорите на моста бяха ръждясали, напълно ръждясали. Те отекваха под стъпките му в такт с буйния устрем на реката и се полюшваха като окачени на невидими въжета. „Ние сме акробати — каза си той. — Виж, мамо, няма предпазна мрежа. Аз летя.“ Веднъж коленичи и огледа релсите. Бяха покрити с ръжда (причината беше чистият въздух, приятел на корозията). Веднъж Стрелецът чу ужасяващо проскърцване под краката си и разбра, че стоманената греда ще се пречупи под него, но успя да отскочи.
Момчето, разбира се, бе с петдесетина килограма по-леко. За него преминаването на моста бе далеч по-безопасно, стига положението да не се влоши.
Дрезината се изгуби в мрака зад тях. Известно време успяваха да различат каменния перон от лявата й страна, но скоро той също потъна в тъмнината. Стрелецът и Джейк останаха сами над бездната.
Отначало им се струваше, че миниатюрната дневна светлина сякаш им се надсмива и изобщо не се приближава (може би дори се отдалечаваше — което щеше да бъде истинска магия). Но постепенно Роланд се убеди, че светлото петно се разширява и става по-ярко. Все още се намираха под нивото му, но релсите неумолимо водеха нагоре.
Момчето изненадано ахна и внезапно залитна встрани, после размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Отстрани изглеждаше, че се клатушка над пропастта безкрайно дълго, преди да пристъпи напред.
— Едва не паднах — равнодушно промълви Джейк. — По-добре прескочи пукнатините.
Стрелецът се подчини. Траверсата, върху която момчето бе стъпило, бе пропаднала и се крепеше само на един ръждясал нит. Поклащаше се и тракаше зловещо като прозорец в обитавана от духове къща.
Нагоре, все нагоре. Беше кошмарен преход; струваше им се, че няма край. Въздухът стана по-сгъстен, подухваше лек ветрец и Стрелецът изпита чувството, че не върви, а плува. Отново и отново съзнанието му направи опит да се насочи към ужасната бездна между моста и реката под него. Представи си пропадането с най-малките подробности: проскърцването на изкривения метал, политането на тялото му, опита да се хване за несъществуващ парапет, плъзгането на подметките му по изгнилата стоманена греда и накрая полета надолу, преобръщането във въздуха, топлото петно, което се разлива по панталоните му, тъй като пикочният му мехур е изпуснал, свиренето на вятъра покрай ушите му, настръхналата от страх коса, изцъклените очи, тъмната вода, която бърза да го погълне и да заглуши виковете му…