Металната траверса под крака му изскърца и той я прескочи без да бърза и без да мисли за пропастта, за това колко далеч бяха стигнали или колко още им оставаше. Нито пък се замисляше, че може да изтъргува живота на момчето и че предстои пазарлък за собствените му чест и достойнство.
— Тук няма три траверси! — с безразличие обяви Джейк. — Ще прескоча. Хоп!
Стрелецът видя за миг силуета му на фона на дневната светлина: приличаше на кънкьор, който изпълнява сложна фигура. После се приземи и цялата конструкция се разлюля. Металните греди възнегодува-ха, нещо падна в пропастта, като първо изтрещя, сетне цопна във водата.
— Успя ли? — обади се Роланд.
— Да — тихо отвърна момчето, — но тук всичко е покрито с ръжда. Не мисля, че ще издържи тежестта ти. Аз минах, но ти няма да успееш. Върни се. Върни се и ме остави на мира.
Въпреки че говореше спокойно, в гласа му се прокрадваха истерични нотки.
Стрелецът прескочи дупката, зейнала в моста. Една голяма крачка и вече бе от другата страна. Момчето безпомощно трепереше.
— Върни се. Не искам да ме убиеш.
— Продължавай да вървиш, за Бога! Ще пропаднем.
Джейк тръгна напред като сомнамбул, с протегнати разтреперани ръце и разперени пръсти.
Продължиха да вървят нагоре.
Да, тук наистина всичко беше покрито с ръжда. Често се натъкваха на места, където липсваха една, две и дори три траверси. Всеки път Стрелецът тръпнеше да не попаднат на по-голяма празнина, която да ги накара или да се върнат, или да тръгнат по самите релси, балансирайки над главозамайващата пропаст.
Не откъсваше поглед от светлината.
Сиянието се обагри в синьо и с приближаването ставаше все по-меко, а фосфоресциращият блясък на скалите постепенно избледняваше. Оставаха петдесет метра или може би сто? Роланд не можеше да прецени.
Продължиха да вървят и сега той гледаше в краката си, докато прескачаше от траверса на траверса. Когато отново вдигна поглед, видя дупка: не просто светлина, а изход от подземния лабиринт. Почти бяха стигнали до целта си.
Оставаха им трийсет метра, не повече. Деветдесет къси крачки. Почти бяха успели. Може би дори щяха да настигнат мъжа в черно. Може би ярката слънчева светлина щеше да прогони злите му помисли. Всичко беше възможно.
Изведнъж светлината изчезна.
Стрелецът объркан погледна нагоре и видя силует, закриващ изхода, поглъщащ светлината — само сини отблясъци очертаваха раменете и разкрачените крака на човека в черно.
— Здравейте, момчета!
Ироничният му глас в черно се усилваше многократно от скалите. Стрелецът машинално потърси челюстта, но не успя да я открие, нямаше я, беше я изгубил.
Врагът му се смееше и звукът се блъскаше в скалите, запълвайки подводната пещера. Момчето изпищя и се олюля, отново размаха ръце като вятърна мелница, за да запази равновесие.
Няколко от металните греди под тях се откъснаха от нитовете си и се наклониха; релсите бавно хлътнаха. Момчето се подхлъзна, ръката му полетя нагоре като чайка в мрака, нагоре, нагоре, сетне се вкопчи в ръба. Джейк увисна и впери черните си очи в Стрелеца. Вече беше разбрал какво го очаква.
— Помогни ми — промълви. Но прокънтя и друг глас:
— Върви, Стрелецо. Иначе никога няма да ме хванеш! Всички залози са сложени на масата. И всички карти са обърнати, освен една. Момчето висеше над бездната, жива карта от колода за таро, обесеният, финикийският моряк, невинната жертва, увиснала над черните води на река Стикс.
„Почакай, почакай малко.“
— Да тръгна ли? — Гласът бе толкова силен, че му пречеше да мисли и замъгли съзнанието му.
„Не унивай, превърни тъгата в радост…“
— Помогни ми.
Траверсата се изкриви още повече, изскърца, изтръгна се от…
— Тогава ще те оставя.
— Не!
Краката му го понесоха в изненадващ скок през бездната, над увисналото момче. Стрелецът се устреми към светлината, към Кулата, която бе обсебила мислите му. Внезапно настъпи тишина, силуетът изчезна, дори разтуптяното сърце на Роланд се успокои. Металната траверса се откъсна окончателно и започна бавния си танц към пропастта. Гласът на момчето разцепи ужасяващата тишина.