— Върви тогава. Има и други светове освен този.
Почувства се лек като перце и полетя към светлината, към лекия ветрец, към реалността на една нова карма; извърна глава, за миг съжалявайки, че не е двуликият Янус, но зад него имаше само тишина, защото момчето не издаваше нито звук.
Стрелна се нагоре, оттласквайки се от стръмната скала, водеща към обраслото с трева плато, на което бе стъпил мъжът в черно.
Роланд спря, беше блед като платно, очите му бяха разширени, виеше му се свят, ризата му беше изцапана в белия прах, който бе вдигнал при последния си скок. Внезапно осъзна, че мисълта за това убийство винаги ще го преследва. Осъзна, че ще го очакват нови етапи на деградация на духа, в сравнение с които този ще му се струва незначителен. Ще успее да избяга от тях, от град на град, от легло на легло. Но лицето на момчето винаги ще го преследва. Той се бе превърнал в момчето, момчето се бе превърнало в него. Той беше нещо като върколак и в сънищата си винаги ще приема образа на момчето и ще говори на странни езици.
Това е смъртта. Дали? Дали?
Вървеше бавно и неуверено към скалистия хълм, към мястото, където го очакваше човекът в черно. Под слънцето в реалния свят релсите се разпаднаха и изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.
Човекът в черно отметна качулката си и се засмя.
— Е! Това не е краят, а краят на началото, а? Напредваш, Стрелецо! Напредваш! О, колко ти се възхищавам!
Стрелецът мълниеносно извади револверите си и изстреля дванайсет куршума. Димът от изстрелите замъгли слънцето, а гърмежите отекнаха в скалите.
Мъжът в черно продължаваше да се смее.
— Двамата с теб сме страхотна комбина. Магията ни свързва. Не успяваш да ме погубиш, не успяваш да погубиш и себе си.
Отстъпи назад без да извръща лице от Стрелеца, продължавайки да се смее.
— Да вървим. Да вървим. Да вървим.
Той бавно го последва към мястото, където щяха да разговарят.
Стрелецът и човекът в черно
Човекът в черно го отведе до древен олтар за жертвоприношения. Стрелецът го разпозна мигновено: Голгота, лобно място. Оглозгани бели черепи невъзмутимо се взираха в тях — крави, койоти, елени, зайци. Алабастров скелет на фазан, разпръснати тънки костици на къртица, убита за развлечение от диво куче.
Голготата бе падинка в планинския склон. Под нея растяха юки и ели джуджета. През последните дванайсет месеца не бе виждал по-нежносиньо небе. Във въздуха витаеше нещо необяснимо, което подсказваше близостта на море.
„Това е Западът, Кътбърт и аз съм тук“ — смаяно си помисли той.
И, разбира се, във всеки череп, във всяка очна кухина виждаше лицето на момчето.
Човекът в черно седеше на стар пън от габър. Ботушите му бяха побелели от праха и костното брашно от изгнилите черепи. Отново бе нахлупил качулката си, но Стрелецът виждаше квадратната му брадичка и контурите на челюстта му.
Скритите в сянка устни се изкривиха в усмивка.
— Събери съчки, Стрелецо. Това е южният склон на планината, но на тази височина студът пронизва като нож. А наоколо витае смъртта, нали?
— Ще те убия — закани се Роланд.
— Не, няма. Не можеш да го направиш. Но можеш да събереш съчки, за да си припомним Исаак, когото принесоха в жертва.
Стрелецът не разбра намека му. Отдалечи се безмълвно и събра дърва, все едно, че бе най-обикновен слуга в кухнята. Това се оказа трудна работа. Тук нямаше дяволска трева, а габърът гореше много трудно. Накрая се върна с огромен наръч, покрит с бял прах от костите. Слънцето залязваше зад високите юки и надничаше с безразличие иззад черните клони.
— Отлично! — възкликна мъжът в черно. — Ти си невероятен! Толкова си методичен! Поздравявам те! — Закиска се, а Роланд хвърли в краката му съчките, които вдигнаха облаче бял прах.
Мъжът в черно не се стресна, не подскочи, а спокойно се залови да разпалва огъня. Стрелецът в захлас наблюдаваше как идеограмата придобива окончателния си вид. Приличаше на малък двоен комин, висок около шейсет сантиметра. Човекът в черно вдигна ръка към небето, разтърси широкия ръкав на дрехата си, сетне сведе длан с насочени напред показалец и кутре — традиционният знак за предпазване от злото. Появи се синкав пламък и огънят се разгоря.
— Имам кибрит — развеселено каза мъжът в черно, — но прецених, че ще предпочетеш магията. А сега приготви вечерята.
Разтвори расото си и на земята падна одраният и изкормен труп на охранен заек.
Стрелецът го набоде на дълъг шиш и започна да го върти над огъня, без да промълви нито дума. Разнесе се приятен аромат. Слънцето залязваше. Над долчинката, в която човекът в черно най-после бе решил да се срещне с Роланд, се спускаха пурпурни сенки. Докато Стрелецът наблюдаваше как заекът добива кафеникав загар, стомахът му закъркори от глад. Но когато печеното най-сетне беше готово, той мълчаливо протегна целия шиш към мъжа в черно, затършува в полупразната си вече раница и извади остатъка от пастърмата. Тя беше солена, щипеше устните му и имаше вкус на сълзи.