— А тази къде ще сложиш?
Човекът в черно я постави върху Обесения, като го покри напълно.
— Какво означава това?
Той не отговори.
— Какво означава това? — настоя Роланд с дрезгав глас.
Човекът в черно не отговори.
— Да те вземат дяволите! Никакъв отговор.
— Тогава обърни седмата карта.
Човекът в черно се подчини. Изгряващо слънце на фона на ведро синьо небе, сред което се носеха купидончета и феи.
— Седмата е Животът — прошепна. — Но и тя не е за теб.
— Каква е връзката й с останалите?
— Не ти е съдено да разбереш. Нито пък на мен. — Безгрижно захвърли картата в гаснещия огън. Тя почерня, сгърчи и стана на пепел.
Стрелецът усети как сърцето му трепва и се превръща в буца лед.
— Заспивай — небрежно подхвърли човекът в черно. — Приятни сънища.
— Ще те удуша — закани се Роланд. Краката му го изстреляха като пружини и той полетя над огъня към човека в черно. Онзи се усмихна и започна да расте пред очите му, после внезапно се отдалечи по дълъг, ехтящ коридор с колони от обсидиан. Целият свят се изпълни със зловещ, подигравателен смях. Роланд пропадаше, умираше, заспиваше.
Присъни му се, че вселената е празна. Няма никакво движение. Нямаше нищо.
Той смаян се рееше из пространството.
— Да бъде светлина — разнесе се спокойният глас на човека в черно и се появи светлина. Стрелецът реши, че това е добре.
— Да се обсипе небето със звезди и да бъде под небето вода. — Така и стана. Той се носеше над безбрежни морета. Над него блещукаха безброй звезди.
— Земя — произнесе мъжът в черно. И земята се появи; изникна насред океана след множество конвулсии. Беше червеникава, суха, напукана, безплодна. Вулкани неуморно бълваха лава като огромни гнойни пъпки върху грозното лице на някой юноша.
— Добре — каза човекът в черно. — Това е началото. Да бъдат растенията. Дърветата. Тревите и поляните.
И всичко се сбъдна. По земята започнаха да бродят динозаври, да реват и да ръмжат, да се изяждат взаимно, да затъват в тресавища. Огромни джунгли покриха земята. Гигантски папрати се полюшваха от вятъра. По някои от тях пълзяха двуглави буболечки. Стрелецът видя всичко това.
— А сега е ред на човека — тихо каза магьосникът, но Роланд пропадаше… пропадаше. Хоризонтът на обширната и плодородна Земя започна да се заобля. Да, всички негови учители твърдяха, че Земята е кръгла, че всичко това е било доказано дълго преди светът да се преобърне. Но това беше….
Пред смаяния му поглед се оформяха континентите, забулени в гъсти облаци. Атмосферата обвиваше като плацента раждащата се планета. А слънцето се издигаше иззад рамото на Стрелеца…
Той изкрещя и закри очите си с длани.
— Да бъде светлина! — Гласът, който изкрещя, не принадлежеше на мъжа в черно. Това бе могъщ, гръмотевичен глас, който изпълни цялото пространство, целия космос.
— Светлина!
Пропадане, пропадане.
Слънцето помръкна. Червена планета с набраздена от канали повърхност се въртеше около него, а около планетата кръжаха две луни, които се въртяха с бясна скорост. Опасан с пръстени свят блестеше с огърлицата си от ледени частици.
— Светлина! Да бъде…
Нови светове, един, втори, трети… А в далечината самотна топка от скали и лед се въртеше в мрака около слънце, което блестеше не по-ярко от изтъркана монета. Мрак.
— Не — промълви Стрелецът. Думите му прозвучаха глухо и сякаш застинаха в мрака. Мрак по-черен от черния цвят. В сравнение с него най-тъмната нощ в човешката душа изглеждаше като ден. Мракът в планинските недра бе като петно на лицето на Светлината. — Не, стига толкова, моля те. Престани…
— СВЕТЛИНА!
— Стига толкова. Стига, моля те…
Звездите започнаха да гаснат. Цяло съзвездие помръкна. Вселената сякаш се завъртя около него.
— Господи, стига толкова, стига, стига…
До слуха му достигна нежният шепот на човека в черно:
— Откажи се. Забрави за Кулата. Върви си по пътя и спаси душата си.
Стрелецът събра сили. Целият разтреперан, обгърнат от мрака, ужасен от смисъла на чутото, той събра сили и непреклонно извика:
— НЕ! НИКОГА!
— ТОГАВА ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!
И се появи светлина. Ярка, първична светлина, която сякаш го удари като чук. Заплашваше да изпепели съзнанието му — но малко преди това той успя да види нещо съдбовно важно. Вкопчи се в изображението и избегна безумието, предизвикано от откритието му.
После се събуди.
Все още бе нощ — но дали това бе същата нощ или някоя друга, нямаше как да разбере. Надигна се от мястото, където го бе отвел дяволският му скок върху мъжа в черно, и погледна към пъна, където бе седял противникът му. Онзи беше изчезнал.