Обзе го чувство на непреодолимо отчаяние, запита се нима трябва да започне всичко отначало. Сетне гласът на мъжа в черно се разнесе зад него:
— Тук съм, Стрелецо. Искам да съм по-далеч от теб. Говориш насън. — Той се изкиска.
Роланд едва успя да се изправи на колене и се обърна. Огънят бе угаснал, от него бяха останали само червени въгленчета и сива пепел. Мъжът в черно седеше до тлеещата жарава и дояждаше остатъците от заека.
— Доста добре се справи — обърна се той към Стрелеца. — Не бих могъл да изпратя подобно видение на Мартин. Той би се побъркал.
— Какво беше това? — попита Роланд. Устните му трепереха и той заваляше думите. Почувства, че ако се опита да стане, краката му ще се подкосят.
— Вселената — нехайно отвърна човекът в черно. Оригна се и хвърли костите в огъня, където проблеснаха сред въглените с неестествена белота.
— Вселената — машинално повтори Стрелецът.
— Искаш да намериш Кулата — продължи онзи. Думите му прозвучаха като въпрос.
— Да.
— Но това няма да стане — каза мъжът в черно и се усмихна. — Имам представа за възможностите ти. Кулата ще те убие, преди да си извървял половината път до нея…
— Изобщо не ме познаваш — тихо възрази Стрелецът и усмивката на противника му помръкна.
— Аз създадох твоя баща и пак аз го унищожих. Добрах се до майка ти с помощта на Мартин и съсипах душата й. Такова бе предсказанието и то се сбъдна. Аз съм служител на Кулата. Цялата Земя е предоставена в мое владение.
— Какво видях? — попита Стрелецът. — Какво беше онова, което видях накрая?
— А на теб на какво ти заприлича?
Роланд замълча и се замисли. Пушеше му се, но беше свършил тютюна. Мъжът в черно не предложи да напълни кесията му било с черна, било с бяла магия.
— Имаше светлина — каза той най-сетне. — Огромна и ярка бяла светлина. Сетне… — Млъкна и впери поглед в мъжа в черно, който се бе привел със странно изражение; беше прекалено явно, за да се скрие или отрече: смайване.
— Не знаеш — прошепна Роланд и разтегли устни в усмивка. — О, велики магьоснико, който възкресяваш мъртъвците. И ти не знаеш.
— Зная — отвърна човекът в черно. — Но не зная… какво…
— Бяла светлина — повтори Стрелецът. — А след това — стръкче трева. Едно-единствено стръкче трева, което изпълваше кръгозора. Бях малък. Безкрайно малък.
— Трева. — Човекът в черно затвори очи. Лицето му изглеждаше измъчено и изпито. — Стръкче трева. Сигурен ли си?
— Да — смръщи чело Стрелецът, — но то беше тъмночервено.
Тогава човекът в черно заговори:
— Във Вселената съществува парадокс, който ограниченият човешки разум не може да възприеме. Както живият разум не може да си представи съществуването на нежив разум — макар да си въобразява, че може — ограниченият ум не може да обхване безграничното.
Прозаичният факт на съществуване на вселената сам по себе си оборва доводите на прагматика и на циника. Беше време, стотина поколения преди светът да се промени, когато човечеството разполагаше с достатъчно техническа и научна мощ, за да отчупи няколко песъчинки от огромния каменен стълб на обкръжаващата го реалност. Дори тогава лъжесветлината на науката (можеш да я наречеш знание, ако желаеш) озаряваше само няколко напреднали страни.
Въпреки огромното натрупване на фактологически материал, истинските открития се брояха на пръсти. Стрелецо, бащите ни победиха болестта, която разяжда (ние я наричаме рак), забавиха процесите на стареене, стъпиха на Луната…
(„Не го вярвам“ — категорично възрази Стрелецът, на което човекът в черно отвърна просто: — „Не е и необходимо.“)
… изобретиха или откриха стотици други играчки. Но богатството на тази огромна по обем информация не им помогна прозрат истината. Чудесата на изкуственото оплождане бяха отминати с мълчание…
(„Какво?“ „Бебета от замразена сперма.“ „Глупости!“ „Както желаеш… макар дори и древните не успяваха да създадат деца от този материал.“)
— Както и колата, която се движеше сама. Малцина бяха осъзнали Принципа на реалността: новото познание води към още по-големи загадки. Все по-задълбочените психологически познания правеха съществуването на душата по-малко възможно, но същевременно подсилваха самото й търсене. Разбираш ли? Разбира се, че не. Заобиколен си от своята собствена романтична аура, обожаваш тайнствата и мистериите. А сега се доближи до границата — не на вярата, а на познанието, на способността да възприемаш неизвестното.
Но да се върнем към по-прозаичното.
Най-голямата загадка на Вселената не е животът, а Мащабът на пространството. Мащабът определя живота, а Кулата определя Мащаба. Детето, което възприема чудесата като нещо обикновено, пита: „Тате, какво има над небето?“ А бащата отговаря: „Космически мрак.“ Детето: „А какво има отвъд космоса?“ Бащата: „Галактиката.“ Детето: „А оттатък галактиката?“ Бащата: „Друга галактика.“ Детето: „А отвъд всички други галактики?“ Бащата: „Никой не знае.“