Тези два фактора: предизвикателството на зелената хартия и гробовната тишина (нарушавана само от ромоленето на ручейчето от разтопен сняг, което се спускаше по склона) бяха главната причина да се захвана с „Тъмната кула“. Имаше и трета причина, но все ми се струва, че без първите две този роман никога нямаше да бъде написан.
Третата причина беше поема, която бях прочел преди две години, когато като второкурсник изучавах поетите на ранния романтизъм (всъщност има ли по-подходяща възраст за изучаване на тази поезия?). Повечето произведения вече бях забравил, но тази поема — великолепна и дори странна — се беше запечатала в съзнанието ми… мисля, че никога не ще се заличи. Наричаше се „Чайлд Роланд“, а авторът беше Робърт Браунинг.
Блазнеше ме идеята да сътворя дълъг романтичен роман, въплъщаващ ако не смисъла, то чувствата, характерни за поезията на Браунинг. И все пак непрекъснато изоставях тази идея, тъй като пишех какво ли още не: стихове, разкази, статии за вестници.
Ала по време на онзи пролетен семестър продуктивността ми пресекна, не се чувствах творчески изчерпан, а усетих, че трябва да престана да се занимавам с каквото ми хрумне; да престана да копая с лопата и да се прехвърля на мощен багер; усетих, че е настъпило времето да се опитам да изровя от пясъка нещо огромно, дори ако всичките ми опити завършат с провал.
И тъй, една мартенска нощ през 1970, открих, че седя зад старата си пишеща машина „Ъндърууд“ с отчупената буква „м“ и подскачащо главно „О“, и печатам думите, с които започва този роман: „Човекът в черно бягаше през пустинята, а Стрелецът го следваше…“
През годините, които са изминали от времето, когато написах първото изречение, докато от стереоуредбата се разнасяше гласът на Джони Уинтър, който не успяваше да заглуши ромоленето на ручейчето под прозореца ми, косата ми се прошари, народиха ми се деца, погребах майка си, пристрастих се към наркотиците и се отказах от тях, и най-важното — научих повече за себе си: някои истини бяха неприятни, други — печални, но, общо взето, повечето бяха забавни. Както би казал Стрелецът, светът се беше променил.
И все пак никога не напусках напълно света на Роланд. Зелената хартия отдавна се беше разпиляла, но още пазех първите петдесетина машинописни страници, съдържащи откъсите, озаглавени „Стрелецът“ и „Крайпътната станция“. Вече използвам много по-хубава хартия, но си спомням за онези зелени листове с умиление, което не се поддава на описание. Когато срещах затруднения при писането на „Сейлъмс лот“, се връщах в света на Роланд (главата, озаглавена „Оракулът и планините“); описах трагичната смърт на момчето Джейк малко след като друго момче на име Дани Торанс се спаси от ужасяващия планински хотел в романа „Сияние“. Всъщност единствено по времето, когато „живеех“ в почти реалния свят, описан в „Сблъсък“, където човечеството се съвзема след Апокалипсиса, мислите ми дълго не се връщаха в пустинния и все пак великолепен мир на Стрелеца (поне за мен този свят винаги е бил великолепен).
Последната част от този роман, озаглавена „Стрелецът и човекът в черно“, написах преди около осемнайсет месеца тук, в Мейн.
Навярно дължа на хората, които са прочели първата книга, кратко обобщение („предсказание“, както биха се изразили поетите от епохата на романтизма) на онова, което ще се случи по-нататък, защото сигурно ще умра, преди да завърша целия роман… или епос… или каквото го назовете. За съжаление не мога да го сторя. Хората, които ме познават, разбират, че не притежавам блестящ интелект; а онези, които са прочели творбите ми и са ги харесали, въпреки че са ми отправили критични забележки (те са малцина и обикновено са подкупени от мен), може би ще се съгласят, че най-добрите ми произведения идват от сърцето ми, не от главата ми или от стомаха, където се намира главният емоционален източник на писателя.
Наприказвах ви всичко това, опитвайки се да ви обясня, че никога предварително не знам какво ще се случи, което най-вече се отнася до този роман. През очите на Роланд виждам, че действително настъпва краят на неговия свят, тъй като вселената му съществува в единствената молекула на зашиващата тревичка, растяща в някаква космическа пустош (навярно ще се досетите, че тази идея съм заимствал от „Пръстен около Слънцето“ от Клифърд Саймък — моля те, не завеждай дело за плагиатство, Клиф!).