— Шеб! — изкрещя подире му жената. Гласът й прозвуча едновременно изплашено и заядливо. — Шеб, върни се, да те вземат дяволите!
Междувременно старецът се бе върнал на масата си. Хвърли златната монета върху издрасканата повърхност и когато тя се завъртя, помътнелият му поглед я проследи прехласнато. Завъртя я втори, трети път и склопи очи. Успя да я завърти четвърти път, но главата му клюмна върху масата, преди монетата да спре.
— Е — ядно промълви жената, — прогони клиентите ми. Доволен ли си?
— Ще се върнат.
— Не и тази вечер.
— Кой е този? — Стрелецът посочи към пушача на дяволска трева.
— Върви на… — Тя довърши с жест, имитиращ мастурбация.
— Трябва да знам — настоя Стрелецът. — Той…
— Говореше ти но странен начин. Норт никога не е говорил така.
— Търся един човек. Би трябвало да го познаваш.
Тя впери очи в него; погледът й вече не беше гневен, а пресметлив. Сетне на лицето й се изписа жадно изражение. Паянтовата дървена постройка замислено проскърцваше. Някъде лаеше куче. Стрелецът чакаше. Виждаше безпомощността и отчаянието й, нуждата, която не можеше да се изрази с думи.
— Знаеш цената ми — рече блондинката.
Той я огледа невъзмутимо. В тъмнината белегът не си личеше. Макар че беше слаба, пясъкът на пустинята и тежкият труд не бяха заличили следите от красотата й. Не че това имаше особено значение. Не би имало значение дори червеите да бяха прояли безплодната й утроба.
Тя вдигна ръце към лицето си и се разрида — още не беше загубила способността да плаче.
— Не ме гледай! Не ме гледай така злобно!
— Извинявай. Не исках да те обидя.
— Вие, мъжете, никога не искате! — изкрещя тя.
— Изгаси лампите.
Тя хлипаше, покрила лице с длани. Стрелецът беше доволен, че не го вижда. Не заради белега, а защото така блондинката приличаше на младо момиче. Иглата, която придържаше презрамката на роклята й, проблясваше на оскъдната светлина.
— Изгаси лампите и заключи. Той ще открадне ли нещо?
— Не — прошепна тя.
Свали ръце от лицето си едва когато се озова зад гърба му; изгаси лампите една подир друга, като първо намаляваше фитила, сетне духваше пламъчето. Когато свърши, хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. В мрака не бе необходимо да се прикриват.
VI
Той сви две цигари в тъмнината, запали ги и й подаде едната. Стаята бе пропита с миризмата на парфюма й, ухаещ на току-що разцъфнал люляк. И все пак дъхът на пустинята бе навсякъде, потиснал дори аромата на люляка. Напомняше мириса на море. Стрелецът осъзна, че изпитва страх от пустинята, която трябваше да прекоси.
— Името му е Норт — започна тя. Гласът й бе все така груб. — Просто Норт. Той умря.
Стрелецът чакаше.
— Беше осенен от Божията милост.
Никога не съм Го виждал — промълви Стрелецът.
— Тук е, откакто се помня, имам предвид Норт, не Бог. — Тя се изсмя дрезгаво. — Винаги е бил безделник. Започна да пие и да души тревата. Сетне я пропуши. Хлапетата го следваха по петите и насъскваха кучетата по него. Носеше стари зелени панталони, които воняха. Разбираш ли?
— Да.
— После взе да дъвче тревата. Накрая само седеше на масата, дори не се хранеше. Сигурно в собственото си съзнание се е виждал като крал. Децата вероятно е смятал за свои шутове, а кучетата — за принцове.
— Продължавай.
— Умря пред кръчмата. Чух го да идва — тежките му обувки трополяха по тротоара — преследван от децата и кучетата. Приличаше на изкривена телена закачалка за дрехи. В очите му вече горяха огньовете от ада, устните му бяха разтегнати в усмивка, каквато децата изрязват в тиквите за Хелоуин. Вонеше на мръсотия, гнилоч и дяволска трева. От крайчеца на устните му сякаш се стичаше зеленикава кръв. Навярно е искал да влезе и да послуша как Шеб свири на пианото. Пред вратата спря и наклони глава. Реших, че е чул тропот на копита, макар че дилижансът не би трябвало да мине по това време. Изведнъж повърна — черна, кървава смес. Ухилената му уста я избълва като клоака. Вонята можеше да те накара да се побъркаш. Вдигна ръце и се строполи на тротоара. Умря с усмивка, в локва от собствения си бълвоч.
Тя трепереше. Навън вятърът продължаваше да вие, някъде в далечината се блъскаше врата, звуците отекваха като в кошмар. Мишка пробяга по пода. Стрелецът си каза, че навярно това е единствената къща в града, където има достатъчно храна, че да се завъдят мишки. Постави ръка върху корема на жената и тя стреснато потръпна, сетне се отпусна.
— Човекът в черно — промълви той.
— Непременно искаш да го хванеш, нали?