Николай Хайтов
Сътресение
Ако има нещо, с което балканското ни село да е съдбовно свързано, това са козите. И в суша, и в киша козата все ще намери нещо да откъсне, да донесе мляко, и стопанина си гладен няма да остави. А и козето мляко е най-близко до човешкото. Ако дете остане без майка, то може да си бозае направо от козата и се не познава, че е отраснало сирак. Пък и като се подкваси козе мляко и се надроби с царевичен хляб, става най-сладката попара. Бацилите в такъв югурт не са кротки както в другите млека, а буйни, шумят и хвърчат, и още преди да си отпил от тасчето с мътеница — лицето ти побелява от пръски.
Хранени от памтивека с буйна козя мътеница, нашенци достигат дълбока старост и затова е селото ни пълно с оседесет-деветдесетгодишници, които скубят леща в текезесето до последния си дъх.
Все на козята попара, според Минчо Фелдшера, се дължало странното от медицинска гледна точка обстоятелство, че при нас високото кръвно налягане и грипните заболявания са голяма рядкост и селото ни стърчи като самотно островче сред световното грипно море, което връхлита от време на време човечеството с унищожителните си вълни.
А за козята пастърма какво да кажем?
Навремето, отбиеха ли млякото — нямаше биберони, ни „Хумана“, нито дъвчене на залъци. Отрязваха едно парче козя пастърма, втикваха го в устата на детето и го оставяха да дъвчи. Ако оцелееше, след това и сурова кожа барабар с космите да гълта — на стомаха му нищо не може да се опре.
Сигур от козето мляко и козинявите халища нашите момчета стават и добри войници: по време на Първата световна война от шейсет и двама души участници, върнали се двадесет и трима и само двама от тях — без кръстове за храброст, и те от стеснение не си дошли в село, а отседнали в съседното.
Лошото на моите съселяни е само едно: въпреки разяснителната работа през последните тридесет и три години, общественото им чувство все още куца. Кози всички искат да имат, мляко да доят, а да отгледа пръч никой не ще. Пръчът, както е известно, нито дава мляко, нито пък месото му струва, та всеки мълком се надява другия да завъди пръч, другият — на третия, третият — на чевъртия и в края на краищата остана си селото с оня единствен престарял мъжкар, който миналата зима се пресели неочаквано в царството небесно.
И така по Димитровден, когато дойде време козите да се пърчат, Яврово се озова без разплодник. Сепнаха се тогава: „Ами сега?“ Ясно им беше — не стане ли заплождането, няма мляко, ни ярета. А закъде са старците без ярета и мляко? Споменавам тях, защото от двеста петдесет и седем човека в село само четирйнайсет са под четиридесетте и само двайсет и седем — под шейсет. Всичко друго бие към тавана, към деветдесетте, а някои — към стоте. Младите пък, след като се обяви селото ни за безперспективно и съкратиха училището — юрнаха се към града и тук останаха само старците.
Старците и козите. Нищо чудно тогава, че смъртта на единствения пръч хвърли всички в тревога. Стана дума дори за вносен пръч. Едно шофьорче от международния превоз, нашенски зет, бе казало на бабалъка си, че в Афганистан имало пръчове колкото искаш и че той можел да докара един, по второ направление. Но идеята се изостави, защото се намери пръч в заем от съседното Лясково. Лясковското пръчле беше младо, ала сърцато: втурна се в работа и ден-два всичко вървя като по вода. Козарите тъкмо потриха доволно ръце, гръмна вестта — пръчлето закъсало. Буйно и припряно, изтощило се с хилядата наши тлъсти, ненаситни кози и на третия ден — гътнало се и не шавнало.
Беше се вече стъмнило, но нашенци хукнаха към пасбището и донесоха мъжкарчето върху две застлани с клони дървета. Каталясали, носачите го положиха пред хоремага. Пръчлето ни става, нито очи отваря. Заваляха съвети: едни викаха да му се налеело в устата мляко с чесън, други наблягаха на разтривки на вратните жили и кърма с чукани орехи. Трети викаха, че две менти щели да свестят животното и един дори се опита да му ги налее в гърлото.
Реши се накрая пръчът да бъде положен в зимника на Петьо Печинов и да се остави на грижите на Петьовата баба. След това се разотидоха, но за първи път от двеста години — от появяването на кърджалиите — в село никой не заспа, защото заплождането е свързано с точно определено време и пропусне ли се то — следващата пролет щеше да е пролет без ярета и без мляко.
А знаеше се накъде води това: кръвно налягане, грипове и — край на селото. Имаше и друго: козите напоследък стават ценни за българската филмова индустрия. След като в няколко филма показаха успешно кози стада, режисьорите започват все по-често да ги използват. Самите кози се държат пред камерата много естествено — тичат по скалите като дяволи, издалече се засилват, блъскат се една о друга с рога, игриво се изправят на предни копитца, сякаш усещат умилителното въздействие на своето присъствие. Накратко, изявяват се като обиграни актьори-каскадьори, затова може би и филмите с кози получиха признанието на критиката, а и международни награди.