Оттогава селото ни се е превърнало в малък Холивуд и рогатите животни придобиват двояко значение — носят вече не само пълни вимета, ами и хонорари. Лека-полека на отделни кози взеха да възлагат епизодични роли. При цветния филм шарените се предпочитат и се възнаграждават наравно с криворогите, които са най-живописни. Това кара селяните да запазват криворогите и шарени ярета и в тази, нека да, я наречем „киноселекция“, селското стадо се разкраси.
Накрая, козият въпрос има и психологическа страна: старците страдат за внучета. Няма внучета при тях, да им топлят душицата с глас или с милувка. Зажаднели да сложат на коленете си внуче, да го подрусат, да им се разшава го в скута, да го помиришат как дъхти на прясно мляко, на млада козина и кожа, старците се разтъжват с яретата, защото яретата са палави и немирни като деца.
Радват им се от март до празника на плодородието в началото на октомври. Тогава синовете от града идват, изколват яретата, опичат ги на шиш и весело и безгрижно ги изяждат. След това си заминават с автобуса или със собствената кола, а осиротелите старци ходят като въртоглави и тъгуват тъй, сякаш са им заклали внучетата…
До следващата пролет над селото се уставновява една оловна (както се казва в добрите книги) тишина — нарушавана само от чаткането на бастунчетата по калдъръма и от някоя подранила грипозна кашлица. А със зимата и камбаната започва да бие все по-често за умряло…
Така — до новата габерова шума, до яренето на козите, когато животът, колкото е останал — пак се възражда.
Ето такова е многообразното значение на козата за нашето обречено село. Затова се затюхкаха селяните за пръчлето, затуй не мигнаха цялата нощ, а на заранта с усърдие се впускаха да възстановяват и лекуват омаломощеното животно. Въпреки всички грижи, пръчлето си остана неподвижно. Десният му клепач се поотвори и откри окото, но левият застина, както си беше — клепнал, и на третия ден завалията умря. Трябваше да се пипа бързо и да се докарат не един, а поне пет-шест зрели пръча, че да оправят работата за късото време, което оставаше — горе-долу седмица до края на броените дни за оплодяването.
Проводихме хора в няколко посоки с поръчение: да купят, да заемат, да откраднат, ако трябва, но без пръч да се не връщат.
Първата група — пожарникар-отпускар, с двама души товарачи и една „молотовка“, отпердаши за съседното Бачково. Четирима членове на местната ловна дружина се отправиха, уж за диви прасета, към село Добралък — с решението да пленят един от добралъшките пръчове.
Третата бригада се понесе пеши през баира към Наречен, а четвъртата — към прочутото с картофите си Лилково. Всъщност това не беше никаква бригада, ами един от старците, на чийто сватанак, активен борец, се надяваха да уреди довеждането на два пръча.
Акцията даде неочаквани плодове: на третия ден първата група се върна с два пръча, взети от бачковци срещу обещанието да им се дадат следващата пролет два коша от нашия тютюнев разсад.
Третата група (нареченската) бе ударила на камък: поради курортния характер на селото пръчовете от Наречен били още миналата година премахнати, защото замърсявали околната среда със силната си миризма и създавали у чужденците впечатление за първобитност. (Все по същата причина изклаха и мисирките в Поповица.) В замяна на тази тежка вест нареченци подсказали на нашите, че в манастирското стадо край Бачково имало един бодлив, но хубав пръч, та можели него да вземат от козаря отец Агапий. Обяснили също, че дядо Агапий малко недовиждал, а като сръбнел съвсем не гледал, тъй че пръчът можел и без неговата благословия да се задигне, а като си свърши работата, да се възстанови.
С отец Агапий работата отначало тръгнала зле: вярно, че двата му клепача приличали на изгорени, но иначе отецът много хубаво си гледал. Развикал се, размахал дряновата тояга, заплашил нашенци чак с милиция. Тогава те измъкнали две шишета от препечената гроздова и ха по едничко, ха до две — тъй го успокоили, че накрая не само им връчил пръча за временно ползване, ами им изпял и „Ой, Йордане!“
Трудно и с най-голямо притеснение се беше отправила втората група в Добралък. Свързали се с тамошните ловци, помъчили с добро да измолят два от петте им пръча, но добралъшките общественици си припомнили, че през блоково време имали с нас някакъв междуселски спор и — отказали. Не и не! Тогава нашенци направо задигнали каквото им трябвало, като си осигурили бездействието на козаря с обещание да помогнат за приемането му в ловната дружина.