От връзката с лилковския сватанак почти нищо не излезе: по някакви си причини думата му вече не минавала, та пратеникът в Лилково домъкна през баира един-единствен пръч.
Тъй или иначе събраха се достатъчно — все брадати ветерани, различни по вид, а и по нрав.
Сменените за тютюнев разсад бачковски пръчове изглеждаха като замаяни. Шофьорът беше карал бързо, а пътят до село е все с остри и многобройни завои, та при возенето животните се бяха облъскали здравата в ламаринената каросерия. Единият беше средна пора, брадат, а другият — тригодишен, като да му беше внук. Най-див се оказа доведеният за връвчицата от Червените скали манастирски пръч. Беше недоверчив, гледаше под око и не даваше да го пипнеш.
Набиваше се в очи и единият от двата, доведени от Добралък. Беше с напъстрена от бели фъндъчета кестенява брада и дълга до копитата, като расо, козина. Вторият добралъшки пръч, с пречупен рог, ситнеше подир стария тъй, както клисар следва на почетно разстояние свещеник.
Най-зле пристигна лилковецът. Вързан за самара на текезесарското муле, той или не бе искал да върви след него, или не в същата скорост, та оглавникът беше завратил козината на врата му и като го отвързаха, тя си остана настръхнала и му прудаваше наежен, застрашителен вид. А се оказа и горделив, държеше глава най-високо. Беше шарен, имаше бели ширити на гърдите и веднага го кръстиха „Гвардееца“.
Нашенци бяха доволни от успешната развръзка, а някои се обадиха, че ако сме били все тъй задружни, нямало да се стигне до закриването на фурната, на кооперацията, на банята и на училището. И тогава от селото нямало да се изметат всичките младите. С тези поуки завърши посрещането на пръчовете. Изпратиха ги да пренощуват. Реши се, както са доведени, така да бъдат и разпределени по къщите. Погрижиха се да бъдат добре накърмени, рошавия лилковец го сресаха. И за първи път от много дни всички заспаха спокойни.
Следващата утрин започна бодро. При първия вик на козаря улиците се задръстиха с подгонени към мегдана развълнувани кози. Пръчовата миризма беше достигнала до обонянието на овдовелите женски и сега те пръхтяха нетърпеливо и припряно потропваха с копита.
Отвързаха пръчовете и ги пуснаха. Но вместо да хукнат да оплодяват, те се вкопаха в земята и се вторачиха един в друг. Козарят вдигна тоягата и кое с викове, кое с удари, раздвижи стадото. Ала тогава осемте пръча изведнъж се емнаха — всеки бързаше да застане отпред. Най-пъргав излезе манастирският и поведе, но не сторил и пет крачки, другите го връхлетяха. Заблъскаха го да го изтикат и шареният лилковец го измести. Но и той за кратко: сдружените съперници го нападаха с такъв хъс, че Гвардееца литна във въздуха, а на връщане към земята възседна една млада коза. Козата се разскача, заврещя, настъпиха смут и бъркотия. В туй време на първото място изникна добралъчанинът, „попа“ с дългата козина. Появяването му извика ожесточение, с нападателите хукна и „клисарят“, хрисимият уж втори добралъчанин, и неговият удар (като от свой) бе жесток; голямо валмо от козината на „попа“ литна, сякаш пиле изхвърча, отпра се кожа и от раната рукна кръв.
Козите се оттеглиха. Козарят се опита със сопата да сложи ред, но тоягата му се заплете в рогата на борците и се строши. Успокояването дойде от Минчо Фелдшера. Той научно разясни, че не бивало да се пречи на пръчовете да си премерят силите. Защото това била не обикновена блъсканица, а избор на най-силния. Този мъжкар да бъде водач и пръв да покрие която си ще коза… Тогава яретата, припомни Минчо, ще имат за баща най-силния пръч и ще достигнат максималното живо тегло. Накрай заключи, че подобен избор бил закон в Майката природа — да не му се бъркаме, защото ей с такова набъркване в природните закони стават големите неразбории.
Послушаха Минча. Оставиха пръчовете да се бодат и блъскат, да се борят и надборват. По едно време надмощие взе възвисокият лис пръч с бялата звезда на челото, но трътлестото пъргаво и зло пръчле, без да се стряска от звездата на съперника си, едва не му строши врата. Малко подир това рогата му станаха на две. Пострадалият, макар и шут, продължи боя вече не с рога, а с главата и вбил жилави крака в земята, не се отместваше, а в окръглените му накървавени очи пламтеше мрачната решителност да победи или да умре. Дяволската сила на погледа отби съперника му и след един последен — и както си личеше — плах опит да надвие, той побягна.