Ивана Бърлич-Мажуранич
Стриборовата гора
I
Влязъл някакъв момък в Стриборовата гора, а не знаел, че това е омагьосана гора и че в нея стават всякакви чудеса. Случвали се в нея добри чудеса, но и обратно, всекиму според заслугите.
А тази гора трябвало да остане омагьосана, докато в нея не влезе човек, комуто неговата неволя е по-мила, отколкото цялата сполука на всички хора.
И така, насякъл си онзи момък дърва и седнал на един пън да си почине, защото било хубав зимен ден. Но от пъна пред него излязла змия и взела да се умилква наоколо му. А това не било истинска змия, ами било човешка душа, проклета заради грях и злоба, и можел да я освободи само онзи, който би се венчал за нея. Бляскала змията като сребро на слънцето и гледала момъка право в очите.
— Ех, че хубава змийка! Всякак бих си я взел в къщи — казал момъкът на шега.
— Ето глупава глава, която ще ме освободи за своя беда — помислила грешната душа в змията, побързала и тозчас се превърнала на хубава девойка, та застанала пред момъка. Ръкавите й бели и везани като пеперудени крила, а малките й крачка като на велможка. Но понеже била помислила нещо лошо, в устата и останал змийски език.
— Ето ме! Води ме у дома си и се венчай за мене! — казала змията-мома на момъка.
Ако той бил опитен и досетлив момък, та да замахнел с опакото на брадвата и да викнел: „Не съм мислил да се венчавам с горско чудо“, девойката щяла да стане отново змия, щяла да избяга в пъна и толкова.
Но той бил някакъв добряк, плах и срамлив младеж и го било срам да не й изпълни желанието, след като се била преобразила заради него. А пък му и харесвала, защото била с хубаво лице, а той бил неопитен, нямало как да знае какво й е останало в устата.
Хванал той девойката за ръка и я повел в дома си. А този момък живеел със своята стара майка и гледал майка си като икона.
— Ето ти, майко, снаха — казал момъкът, като пристигнал с девойката в къщи.
— Слава богу, синко — отвърнала майката и погледнала хубавата девойка. Но майката била стара и мъдра и веднага разбрала какво има снахата в устата си.
Отишла снахата да се преоблече, а майката казала на сина си:
— Хубава мома си избрал, само гледай, сине, да не излезе змия!
Синът едва не се вкаменил от почуда — откъде знаела майка му, че това било змия? Разлютил се в сърцето си и помислил: „Моята майка трябва да е вещица“. И тозчас намразил майка си.
Взели тримата да живеят заедно, но зле и опако. Снахата била злоезична, пакостлива, лакома и избухлива.
Имало там канара, висока до облаците, та снахата заповядала един ден на старицата да й донесе сняг от върха на канарата да се умие.
— Няма път към тази височина — рекла старицата.
— Вземи козата да те води, където, тя нагоре, там ти по чорапи долу — казала снахата.
Там бил и синът, та се засмял на тези думи, само за да угоди на жена си.
Това така наскърбило майката, че тя тръгнала тозчас по снега към канарата, защото животът не й бил свиден. Вървейки по пътя, понечила да се помоли богу за помощ, но се размислила, казвайки: „Какво ще помогне бог, ако синът ми не е харен.“
Но бог все пак й се притекъл на помощ и тя донесла благополучно на снаха си сняг от канарата изпод облаците.
На другия ден снахата заповядала на бабата:
— Иди на замръзналото езеро. Сред него има дупка. Хвани ми на дупката шаран за обед.
— Ще се продъни ледът под мене, ще потъна в езерото — отвърнала бабата.
— Шаранът ще се радва, ако потънеш при него — рекла снахата.
И пак се засмял синът, а бабата така се натъжила, че веднага отишла на езерото. Пукал ледът под бабата, плачела тя, та сълзите замръзвали по лицето й. Но все не рачила да се моли богу, криела от бога, че синът й е грешен.
— По-добре да загина — мислела бабата и вървяла по леда.
Но още не било дошло време да мре бабата. Затова над нея прелетял гълъб, който носел риба. Измъкнала се рибата от гълъба и паднала право пред бабата. Тя взела рибата и я донесла благополучно на снахата.
На третия ден седнала бабата край огнището и взела ризата на сина си да я изкърпи. Като видяла това, снахата връхлетяла върху й, изтръгнала ризата от ръцете й и креснала:
— Остави това, сляпа старице, не е твоя работа.
И не позволила на майката да изкърпи ризата на сина си.
Разтъжило се сърцето на старицата, та излязла пред къщата, седнала на пейката в онази люта зима и се помолила на бога:
— Боже мой, помогни ми!
В това време видяла, че иде някаква бедна девойка, била само в една скъсана риза, а рамото й било посиняло от студ, защото ръкавът й се бил откъснал. Но все пак тя се усмихнала, защото била с приятен нрав. В пазвата си имала връзка трески.