— Искаш ли, бабо, да си купиш борина? — попитала девойката.
— Нямам пари, дъще, но ако искаш, да ти изкърпя това ръкавче — казала нажалената баба, която още държала в ръцете си иглата и конеца за ризата на сина си.
Бабата изкърпила ръкава на момичето, а девойката й дала връзка борина, благодарила й вежливо и си отишла радостна, че рамото й няма да мръзне.
II
Привечер снахата казала на бабата:
— Ние ще отидем на гости у кумата, а ти да сгрееш вода, докато се върнем.
Като тръгнали те, бабата останала сама, взела онази борина, дето й я продало момичето, и запалила огън в огнището, а после отишла в килера за дърва.
Докато търсила дърва в килера, чула, че в кухнята нещо пука, нещо чука: чук! чук!
— Кой е? — попитала бабата от килера.
— Свой! Свой! — отзовали се от кухнята някакви тънки гласове, като че врабци чуруликали под стряхата.
Почудила се бабата какво може да е това по нощите и отишла в кухнята. Като отишла, какво да види, в огнището тъкмо се били разпалили борините, а около пламъка играели хоро домашните духове1, все мъжлета едва по половин лакът. Имали си кожуси, калпаци и цървули, червени като пламъци, косите и брадите им били сиви като пепел, а очите жарки като жив въглен.
Те излизали все повече и повече от пламъка, всяка борина пускала по един. Както излизали, почвали да се смеят и пискат, премятали се по огнището, цвърчали от радост и се хващали на хоро.
Че като заиграло хорото — по огнището, по пепелта, под полицата, на стола, под пейката, над пейката! Скачай! Скачай! Бързо! Още по-бързо! Закачат се, пищят, бутат се и се кривят. Солта разсипали, кваса разлели, брашното пръснали — от голяма радост. Огънят в огнището пламти и свети, пращи и грее, а бабата гледа ли, гледа. Не й е жал ни за солта, ни за кваса, ами се радва на веселбата, пратена й за утеха.
Сторило й се на бабата, че се е подмладила — засмяла се като гургулица, подскокнала като момиче, хванала се на хорото с домашните духове и заиграла. Но в сърцето й все пак останала горчилка, а тя била толкова тежка, че хорото тозчас спряло.
— Братя — казала тогава бабата на домашните духове, — дали знаете как да ми помогнете да видя езика на снаха си, пък като кажа на сина ми какво съм видяла, може да се осъзнае!
Взела бабата да им разказва всичко както си било. Те насядали наоколо по ръба на огнището, пуснали крачката си от огнището, нанизали се като репей до репей, слушали бабата и току клатели глави от почуда. Както клатели глави, така им се нажежавали червените калпаци, ще речеш, че самият огън в огнището пламти.
Като свършила бабата да разказва, викнал единият от домашните духове на име Малчо Тинтилинич2:
— Аз ще ти помогна! Ще ида в слънчевата земя и ще ти донеса сврачи яйца. Ще ги сложим под кокошка и като се измътят сврачетата, снахата ще се подмами, ще се полакоми като всяка горска змия за сврачетата и ще изплези език.
Всички писнали от радост, дето така хубаво се сетил Малчо Тинтилинич. Докато врещели, колкото могли, ето че снахата се връща от гости и си носи кравай.
Втурнала се сърдито от вратата да види кой пищи в кухнята. Но щом отворила вратата, хоп! — изпращял пламъкът, домашните духове скочили, тупнали всички едновременно с крачка в огнището, понесли се над пламъка, полетели под покрива, тропнали дъските на покрива и домашните духове изчезнали.
Само Малчо Тинтилинич не побягнал, ами се скрил в пепелта.
Тъй като пламъкът ненадейно бухнал нагоре, а вратата се ударила в рамката, снахата така се уплашила, че тупнала на пода като чувал. Краваят се смачкал в ръцете й, косата и гребените й се разпилели, пули очи и вика от яд:
— Какво става, стара нещастнице?
— Вятърът вдигна пламъка, като отвори вратата — казала бабата и се държала мъдро.
— А какво е това в пепелта? — отново подхванала снахата, защото от пепелта стърчала червената пета на Малчовото цървулче.
— Това е въгленче — отвърнала бабата.
Снахата не хващала вяра, ами станала, както била разплетена, да види отблизо какво има в огнището. Приближила лице до пепелта, но Малчо Тинтилинич бързо ритнал с краче и чукнал с петата си снахата по носа. Викнала снахата, като че се дави в морето, лицето й почерняло цялото, а пепелта посипала разрешената й коса.
— Какво е това, стара нещастнице? — пищи снахата.
— Пръснал те е кестен от жаравата — отвръща бабата, а Малчо Тинтилинич се пука от смях в пепелта.
Когато снахата отишла да се умие, бабата показала на Малчо Тинтилинич къде в килера снахата била насадила квачка, та да има малки пиленца за Коледа. Още същата нощ Малчо Тинтилинич донесъл сврачи яйца и ги сложил под квачката вместо кокошите.
1
2