— Помогни на бабата, закъсала е от снаха-змия — рекли домашните духове на Стрибор, след като му се поклонили и те, и бабата. Разказали всичко, както си било. А снахата и синът се примъкнали до един дъб и през една червоядина гледали и слушали какво ще стане.
Когато домашните духове свършили разказа си, Стрибор рекъл на бабата:
— Не бой се, бабичко! Остави снаха си нека живее в злоба, докато злобата не я доведе отново тук, откъдето твърде рано се освободи. А на теб лесно ще ти помогна. Виж там онова село, със сребро оградено!
Погледнала бабата, това било нейното родно село, в което минали младините й, а в селото имало заговезни и веселба. Камбаните бият, гусли свирят, байраци се веят и песни подвикват.
— Влез през оградката, плесни с ръце и тозчас ще се подмладиш. Ще останеш в твоето село да си гледаш младостта и да се радваш както преди петнадесетина години! — казал Стрибор.
Развеселила се бабата като никога, хукнала към оградката, вече се била хванала за сребърната вратичка, но в това време се сетила още нещо, та запитала Стрибор:
— А какво ще стане с моя син?
— Не ставай глупава, бабо! — отвърнал Стрибор. — Какъв ти син? Той ще остане в това време, а ти ще се върнеш в своята младост! Няма и да знаеш за някакъв си син!
Като чула това, бабата тежко се замислила. После се върнала полека от гредите, дошла обратно пред Стрибор, поклонила се дълбоко и рекла:
— Сполай ти, добри господарю, за цялото добро, което ми даваш. Но по-хубаво е да си остана в бедата и да знам, че имам син, нежели да ми дадеш цялото благо й цялото добро на този свят, но да трябва да забравя сина си!
Като казала това бабата, цялата дъбрава заехтяла силно, магиите в Стриборовата гора престанали, защото на бабата й била по-скъпа нейната беда, отколкото цялото щастие на този свят.
Залюляла се цялата гора, продънила се земята, пропаднал в земята огромният дъб с палатите и селото, със сребро оградено, изчезнал Стрибор и домашните духове — писнала снахата иззад дъба, превърнала се в змия, побягнала в дупката, а майката и синът се намерили сред гората сами един до друг.
Паднал синът на колене пред майка си, целува й полите и ръкавите, после я вдигнал на ръце и я понесъл към къщи, където пристигнали по живо, по здраво преди да съмне.
Молил синът бога и майка му да му простят. Бог му простил, а майка му не му се сърдела.
После момъкът се венчал за онова бедно мило девойче, което им било довело домашните духове в къщи. И досега живеят честито всички заедно, а през зимните вечери Малчо Тинтилинич им идва на драго сърце в огнището.