Речено-сторено. Надянал си халата и забързал по коридора. Отворил вратата на Синята стая, затворил я безшумно зад гърба си и затаил дъх, обладан от онези силни чувства, които ни спохождат при завръщането в мили родни места. Ето я добрата стара стая, същата като едно време. И макар мракът да бил непрогледен, на Сирил всичко му било ясно като бял ден. Знаел отлично къде е нощното шкафче и се отправил натам с крадливи стъпки.
Начинът, по който племенникът ми се промъквал към целта си, силно би напомнил на лейди Басет за игуанодон; дебнещ плячката си. По отношение на техниката си Сирил се отличавал от игуанодоните само в едно отношение — едва ли тези славни зверове се препъват в шнурове и събарят с гръм и трясък прикрепените към тях нощни лампи.
За Сирил препъването не представлявало проблем. Тъкмо бил напъхал книгата в джоба на Халата си, когато кракът му се омотал в провесения шнур, лампата върху нощното шкафче подскочила чевръсто с шум, равностоен на изтърван сервиз за двайсет и четири души, треснала на пода и се превърнала в пудра.
В същия миг лейди Басет, която гонела на балкона досаден прилеп, влязла в стаята и щракнала ключа.
Да кажем, че племенникът ми бил силно изненадан, значи нищо да не кажем. Подобно нещо не бил изживявал от онзи паметен ден, когато, едва седемгодишен, се промъкнал до кухненския бюфет за буркана със сладкото и с един ловък замах съборил върху главата си три лавици с мляко, масло, туршия, сирене, яйца, кейк и месни консерви. Чувствата му в този миг осезателно му напомнили за силните усещания, изпитани като малко момче.
Лейди Басет имала недоволен вид.
— Пак ли вие? — попитала тя.
Сирил кимнал, като същевременно се опитвал да й се усмихне успокояващо.
— Здравейте — поздравил той.
Този път домакинята открито изразила недоволството си.
— Няма ли да ме оставите поне малко сама, господин Мълинър? — сурово рекла тя. — Вярвайте ми, аз съм жена със свободни разбирания, но не споделям тези съвременни схващания за общи спални.
Сирил опитал примирителен тон.
— Аз май наистина все влизам тук.
— Да, наистина — потвърдила лейди Басет. — Сър Мортимър ме предупреди, че тази стая била спохождана от призраци, но ако знаех, че става дума за вас, господин Мълинър, щях да отседна в най-близкото ханче.
Сирил навел глава. Упрекът бил напълно заслужен.
— Признавам, че поведението ми търпи критика. Като смекчаващо вината обстоятелство ще изтъкна само голямата си любов. Не съм ви дошъл просто на гости, лейди Басет. Нито, за да убия времето. Наминах, за да повдигна още веднъж въпроса за женитбата ми с вашата дъщеря Амелия. Казвате, че не може. Защо да не може? Хайде, отговорете ми, лейди Басет!
— Имам други планове за бъдещето на Амелия — високомерно отвърнала майката на любимото момиче. — Дъщеря ми няма да се омъжи за безгръбначен мекотел продукт на съвременната парникова цивилизация, а за силен, мъжествен индивид с орлов поглед и железни юмруци, който скита неуморно из неизбродимите джунгли. Не че искам да ви засегна, господин Мълинър — продължила тя по-любезно, — но трябва да признаете, че сте един плазмодий и нищо повече.
— Да призная! — разпалено възразил Сирил. — Та аз дори не знам какво значи „плазмодий“!
— Плазмодият е мъж, който не е видял слънцето да изгрява отвъд долното течение на Замбези и няма да знае как да постъпи, ако го нападне разярен носорог. Мога ли да ви попитам какво бихте направили, господин Мълинър, ако ви нападне разярен носорог?
— Вероятността да попадна в един и същ социален кръг с разбеснял се носорог е твърде проблематична — отвърнал Сирил.
— Или да вземем друг пример от ежедневието — продължила събеседницата му. — Да предположим, че минавате през грубо скован мост над бурна река в екваториална Африка. Мислите си за туй-онуй и сте страшно разсеян. От това ви състояние ви изважда странен звук и изведнъж забелязвате, че от клоните над главата ви се е провесил гигантски питон и протяга към вас смъртоносните си зъби. В същия миг откъм противоположния край на моста се е задала кръвожадна пума. Зад гърба ви двама туземци са вдигнали към устните си тръби, с които ще духнат към вас отровни стрели. А долу в бурните разпенени води се зъби алигатор. Как бихте постъпили в този случай, господин Мълинър? Сирил се замислил.
— Ще се притесня — признал той. — Няма да знам накъде да гледам по-напред.
Лейди Басет се изсмяла гръмко и презрително.
— Ето ни, видяхте ли! А Лестър Мъм няма и да се замисли!
— Лестър Мъм ли?
— Ами да! Човекът, който ще се ожени за дъщеря ми. Малко преди вечеря ми поиска ръката й.