Паула Лайт
Стрийптизът на Темида
Някога, много отдавна, когато бях млада, наивна девойка, когато всяка сутрин сякаш виждах слънцето за пръв път, а всяка вечер звездите ми се усмихваха, вярвах и в чистата митологична фигура на Темида, Свещената богиня на правосъдието. Представях си я загадъчна и силна, в достолепната класическа тога и с оная превръзка на очите, която трябваше да осигури нейната безпристрастност. После пораснах… Случи се така, че станах адвокат по професия и положих клетвата да служа на клиентите си и на техните интереси и да ги защитавам. Ето така влязох зад кулисите, вътре в съблекалнята и гримьорната на богинята. И това стана в една объркана, оплетена в кървав хаос и престъпност малка Балканска страна. В България, нашата Родина. Отначало пристъпих в интимното пространство на богинята така, както млад дякон би влязъл в Светая светих, зад олтара. Бях готова с трепетно вълнение и преданост да й прислужвам. Какъв бе ужасът ми, когато открих, че зад красивите дипли на чистата й тога се крие мръсно бельо, несменяно петдесет години и че свещената дама мирише. Не! Направо вони. Докато стоях на прага, зяпнала от удивление, тя небрежно свали от очите си превръзката и зад евтиния грим на уличница открих, че е кривогледа. Изглежда съм изпъшкала, потресена и шокирана, защото Темида ми махна пренебрежително с отрупаната си със скъпи, но просташки бижута ръка и ми викна с глас, подрезгавял от много пазарски скандали: „Стига си зяпала, моме! Какво очакваше? Че съм сляпа ли? Или че съм девствена?“ — после прихна с гръмовен просташки смях. Избягах омерзена и после, сама в слугинската си стая дълго плаках за загубения си блян и за Богинята от детските ми мечти.
Бих искала наистина да ви разказвам само приказка. Една прекалено мрачна и страшна измислица. Но, за жалост, говоря истината и само истината. И нека Бог ми помага!
Цивилизованият свят търпеливо и учудено, че не си вземаме никаква поука ни предупреждава за боксуването на съдебната реформа у нас, за това, че борбата с престъпността, справедливостта и безпристрастното правосъдие са само лозунги и добри пожелания. Нещо повече. От странния си отказ да се реформираме губим не само авторитет и уважението на достойните хора по света. Губим и пари, предназначени за невинния ни и многострадален народ. Темата за съдебната реформа е станала толкова банална, че се експонира, както темата за времето. Но вече никой не очаква сериозно, че ще има значителни промени.
Нека се опитаме заедно, не с превръзки, а с широко отворени очи да влезем в храма на Темида и да видим какво куца толкова безнадеждно. Хайде да направим стрийптиз на божеството, та да разберем свято ли е то под дрехите, които го прикриват!
Първият недъг, който ще забележим, е лъжата. Лъжа, за която сме виновни всички ние; аз, ти, той, те, всички.
Когато бях малко момиче, подобно на всяко хлапе, сътворило първите си истински бели, се опитвах да експериментирам с лъжата. Баща ми, сега покойник, се усмихваше леко и ми казваше: „Не се опитвай да ме лъжеш, детето ми! Познавам те по очите!“ Така, когато получих първата си двойка (по математика) и татко попита изпитвали ли са ме, си закрих очите с две ръце и казах „Не!“. Размина ми се леко, защото човекът бе умилен от детския ми наивитет. Колко дълго продължи този наивитет, тази твърда представа, че лъжата наистина е нещо грозно и недостойно? Спомням си, че като млад адвокат разговарях предварително със свидетели на клиентката ми по имуществен спор и сериозно им обясних, че пред съда се говори само истината. Единият от тях прихна, макар че закри учтиво устата си с шепи, а клиентката ми изръмжа: „Вие какво, ще ме защитавате ли или не? Да не ви е купил братът?!“ Брат й беше ответникът по делото. „Защо?“ — попитах удивено. — „Защото приказвате на хората някакви врели — некипели как не трябвало да говорят в моя полза, а истината!“ — изсъска жената, вече вбесена.
Припомних си от всички съдебни трилъри, които бях изчела, че някъде по света, например, в САЩ дори убиецът, разпитван като свидетел, не може и да си представи, че няма да говори истината пред съда. С годините стигнах до горчивия извод, че за нашенци да излъжат съда е нещо не само допустимо, а и подразбиращо се. Тъй и не се научих да давам съвети на свидетелите да говорят лъжи, но свикнах да се правя, че им вярвам, когато съм вътрешно убедена, че не казват истината.
Приемането на лъжесвидетелстването с лека ръка е първото петно върху бялата тога на Темида.
Друго, което обърква и осакатява богинята, е качеството, социалната цел и нравствената стойност на законите. Правосъдието прилага правните норми и не може да ги пренапише. В този смисъл то е огледало за образа на нашата власт: ако пред огледалото застане грозно лице, не можеш да видиш отражението на дивна хубавица. Съзнавам, че съвършени закони няма. Целта на закона е да защити колкото се може по-широк кръг хора в дадения исторически момент и да съхрани техните интереси. Не може всички да бъдат защитени и винаги ще има случаи на морално прави личности, спрямо които се прилагат неблагоприятни правни норми. Така е било винаги. Така е и сега в целия свят. Тревожно става, ако придобиеш усещането, че законите се приемат не за колкото се може повече граждани и техните права, а, например, за един човек или за една тясна категория хора. Ако например, се гласува закон, допускащ да се назначават министри с ниско образование и всяко дете може да каже името на министъра, заради който се прави това или за данъците при придобито наследство и всеки знае чий джоб се брани в момента, говорим за злоупотреба с власт и за закони, противоречащи на принципите на доброто и справедливостта.