Да, винаги си струваше да си нащрек с външни хора, особено тук, на стадион „Медоубанк“, където тренираше шотландският юношески отбор — момчетата бяха подбрани лично от него, всички изпълнени с мечти за шампионски титли. Джими отново погледна към непознатия. Имаше спортна фигура, но ако някога се е надявал да стане състезател, е трябвало да зареже фасовете много, много отдавна.
Тренировката приключваше. Момчетата започнаха да навличат анцузите си. Джими забеляза, че непознатият стана и потъна надолу по стълбите. След минута се появи долу на терена, размахвайки някаква карта. Очевидно беше тук по служба. Джими почувства как мускулите на гърба му леко се отпускат и едва сега осъзна, че е бил напрегнат. Старостта вече го нагазваше. Имаше време, когато в тялото му не можеше да трепне нерв, без той да го почувства.
Преди да успее да последва потните спортисти към съблекалните, непознатият застана пред него и тикна пред очите му полицейска карта. Движението беше прекалено бързо, та Джими не видя точно от кой отдел е, но картата си беше карта.
— Младши следовател Джексън — представи се той. — Съжалявам, че прекъсвам работата ви, но бих ви помолил да ми отделите един час.
Джими зацъка, а лицето му се изкриви в кисела гримаса.
— Моите момчета не употребяват наркотици — каза той. — Отборът е чист и всички го знаят.
Леон поклати глава и се усмихна.
— Работата няма нищо общо с отбора. Необходими са ми сведения, които се отнасят почти до праисторическата епоха.
Не се забелязваше и помен от хлапашкия жаргон, който употребяваше в разговор с колегите си.
Леон забеляза, че Джими следи с поглед момчетата от отбора и прецени, че сигурно има още какво да им казва. Затова добави бързо:
— Няма нищо тревожно, честна дума. Вижте какво, забелязах едно прилично кафене малко по-надолу от стадиона. Искате ли да се срещнем там, когато си свършите работата, и да поговорим?
— Добре, добре — прие Джими, макар и с нежелание. Половин час по-късно вече седеше срещу Леон пред чаша чай и чиния, препълнена със сладкарски изделия от вида, който е донесъл на Шотландия прозвището „Страната на Сладкишите“. Трябва да е голяма работа, каза си Леон, докато наблюдаваше как Джими поглъща кокосови сладки. Всички големи спортисти в неговата област, които бяха познати на Леон, бяха едри мъже, масивни, с широки рамене и мускулести бедра. Но Джими Линдън приличаше по-скоро на средновековен аскет. Беше типичен бегач на дълги разстояния, същество, състоящо се само от кости и сухожилия, от тези, които финишират първи по маратоните сякаш без усилия, като че ли могат веднага да продължат нататък.
— И така, за какво става дума? — Джими избърса изненадващо изискано устата си с истинска памучна носна кърпичка с бродиран монограм, която извади от ръкава си.
— По причини, които скоро ще ви се изяснят, не мога да съобщавам много подробности. Водим следствие по един случай, който може да е свързан с далечното минало. Надявах се, че вие можете да ми дадете някои полезни сведения.
— За какво? Единственото нещо, от което разбирам, е леката атлетика, синко.
Леон кимна и проследи последния път на една бисквита.
— Имам предвид един период от време преди дванайсет или повече години.
— Когато работех на юг? Преди да се върна тук?
— Именно. Когато тренирахте Джако Ванс — отвърна Леон.
По лицето на Джими премина сянка. Той наклони глава на една страна и каза:
— Да не искаш да кажеш, че някой се опитва да накисне Джако и си въобразява, че ще му се размине?
Воднистосините му очи светнаха развеселено.
Леон смигна.
— От мен не сте чули нищо, господин Линдън.
— Джими, синко, всички ми викат Джими. Значи Джако Ванс, а? И какво бих могъл да ти кажа за момчето — чудо?
— Всичко, за което се сетиш.
— С колко време разполагаш?
Леон се усмихна мрачно. Не беше забравил целта на посещението си в Единбург.
— Колкото искаш, Джими.
— Да започваме тогава. Доколкото си спомням, той спечели шампионата за възрастова група под петнайсет години, когато беше само на тринайсет. По онова време тренирах националния отбор и още щом го видях, казах, че той е най-добрият ни шанс за олимпийско злато от едно поколение насам. — Той поклати глава. — При това бях прав. Горкият. Ужасна работа е да наблюдаваш отстрани състезанието, което е трябвало да спечелиш, докато се учиш как да си служиш с изкуствената си ръка. Никой не заслужава такова нещо — Леон схвана недоизказания край на изречението — „дори Джако Ванс“.