— Не е ли мислил да участва в олимпиадата за инвалиди? — попита Леон.
Джими изпръхтя иронично.
— Кой, Джако ли? Това би означавало да признае, че е инвалид.
— Значи ти започна да го тренираш, когато той беше на тринайсет години?
— Така е. Тренираше като луд, признавам му го. Имаше късмет, че живее в Лондон, защото беше близо до мен и до стадионите, но Бог ми е свидетел, той се постара да се възползва пълноценно от шансовете си. Помня как често го питах няма ли си дом, където да се прибере.
— А той какво отговаряше?
— О, просто свиваше рамене. Имах впечатлението, че майка му не се интересува особено какво върши той, стига да не й се пречка. Разбира се, баща му вече не живееше с тях. Бяха разведени или просто разделени, нещо такова.
— Родителите му не идваха ли на стадиона?
Джими поклати глава.
— Така и не се запознах с майка му. Не съм я виждал нито веднъж. Баща му дойде на една среща с родители. Мисля, че това беше по времето, когато Джако се бореше за юношеския рекорд на Великобритания, но не успя. Помня, че баща му го наруга жестоко. Тогава го дръпнах настрани и го предупредих, че ако не е в състояние да подкрепя момчето си, не ми трябва на стадиона.
— Как реагира той?
Джими отпи глътка чай.
— Тъпото копеле ми каза, че съм бил педераст. Аз пък му казах да не ми се мярка повече пред очите и това беше. Повече не го видях.
Леон си каза, че Тони сигурно ще прояви интерес към тези сведения. Доколкото той можеше да прецени, на онази възраст Джако се е опитвал отчаяно да привлече нечие внимание. Майка му е била безразлична, бащата изобщо е липсвал и цялото му същество се е съсредоточило върху спортните постижения заради надеждата, че те по някакъв начин ще му осигурят признание.
— Самотен ли беше Джако? — Леон запали нова цигара въпреки явното неодобрение, което се изписа по лицето на треньора.
Джими поразмисли.
— Ходеше насам-натам с останалите, но не го приемаха за свой, ако разбирате какво искам да кажа. Прекалено много се оживяваше. Не умееше да се отпусне. Но не беше точно самотник. Джили беше неотлъчно до него, навърташе се наоколо и все му говореше колко е прекрасен.
— Значи са били много влюбени?
— Тя беше влюбена в него. Той беше влюбен единствено в себе си, но му харесваше да го обожават. Имаше нужда някой да го обожава безусловно, като куче. Имайте предвид, че дори на Джили й писваше от време на време. Какво ли не направих, за да не се разделят! Когато забележех, че на нея й омръзва да се влачи подир нас и да присъства на всички състезания и тренировки, започвах да я навивам, да й обяснявам как ще се чувства, когато го види на олимпийската почетна стълбичка със златния медал. Казвах й, че единственото злато, на което повечето момичета могат да се надяват, е един нищо и никакъв венчален пръстен, а тя ще получи олимпийски златен медал.
— И това й стигаше, така ли?
Джими сви рамене и размаха ръка, за да пропъди дима от цигарата на Леон.
— Откровено казано, накрая само това я крепеше. Когато той тръгна по големите състезания, а и Джили порасна малко, започна да й прави впечатление как се държаха останалите спортисти с гаджетата си. Сравнението не беше в полза на Джако. Ако не бе останал без ръка, тя може би щеше да се примири с положението заради славата и парите, защото това бе точно по времето, когато спортистите започнаха да правят големи пари, и беше ясно, че ще правят и по-големи. Но щом разбра, че няма шансове той да се превърне в машина за пари и всички да го познават, го заряза моментално.
Леон застана нащрек.
— Бях чувал, че той е поискал раздялата? Струва ми се, че четох тогава по вестниците как развалил годежа, защото вече не бил мъжът, за когото тя се е сгодила навремето и не би било честно да иска от нея да се обвързва с инвалид. Не беше ли така?
Джими изкриви презрително уста.
— Хванал си се на тези сълзливи истории? Това беше вариантът, който Джако представи на пресата, за да се направи на велик, вместо да го имат за нещастник, зарязан от годеницата си.
Следователно Шаз може наистина да е била права, помисли Леон. Обстоятелствата бяха струпали два тежки стресови момента накуп. Първоначално загубва ръката си, а следователно и бъдещето си. Веднага след това го напуска и единственото живо същество, което го възприема не само като спортист, но и като човек. Необходима би била извънредно силна психика, за да преодолее толкова шокове без последици; докато една вече увредена психика би го подтикнала да си отмъсти на света, който му бе причинил това. Леон загаси цигарата си и попита: