— На вас каза ли истината?
— Не. Джили ми разказа всичко. Аз я закарах до болницата в деня, когато му каза, че го напуска. И видях Джако след това.
— Как го прие?
Погледът на Джими преливаше от презрение.
— Много мъжки, няма що. Каза първо, че тя е безсърдечна кучка, и че се е интересувала само от парите му. Опитах се да му кажа, че не е необходимо да се предава, че може да започне да участва в състезания за инвалиди, и че е по-добре, че е разбрал какво представлява Джили сега, а не по-късно. Той ми каза да се разкарам и повече да не се вясвам пред очите му. Тогава го видях за последен път.
— Не се ли върнахте в болницата?
Лицето на треньора помръкна.
— Ходих всеки ден в продължение на една седмица. Не искаше да ме види. Отказваше категорично. Очевидно не осъзнаваше, че са пропаднали и моите мечти. Тъй или иначе, горе-долу по същото време ми предложиха работа тук, в Шотландия, аз се върнах и започнах отначало.
— Учудихте ли се, когато той се превърна в телевизионна знаменитост?
— Не, не бих казал. Той наистина има нужда някой постоянно да му казва колко е прекрасен. Често съм се чудил дали сега милионната аудитория му е достатъчна, или продължава да изпитва тази отчаяна нужда от обожание като преди. Никога не е бил в състояние да оцени някакво свое качество, ако то не е отразено в очите на друг човек. — Джими поклати глава и направи знак на келнера да му донесе нова чаша чай. — Сигурно искате да разберете кои са били враговете му и имал ли е някакви тайни.
След около час Леон осъзна, че най-важното, което му каза Джими Линдън, бе споделеното в началото на разговора им. После, когато седна в колата си, си каза, че е имал късмет — защото миниатюрният касетофон не беше обърнал автоматично касетката и бе записал само първата половина на разговора. Независимо от това Леон беше доста доволен от себе си. Поемайки дългия път на юг, той се питаше кой от тях се е справил най-добре дотук. Съзнаваше, че това не е състезание. Беше харесвал Шаз достатъчно, за да върши всичко това заради нея. Но беше човешко да прецени, че ако се справи добре с първата си практическа задача, това може да му бъде само от полза. Особено сега, когато знаеше, че тепърва му предстои да доказва възможностите си пред Тони Хил.
Не беше трудно да открие стадиона и спортния комплекс. Осветени от прожектори, те се очертаваха пред тъмните силуети на Малвърнските възвишения и се виждаха още от магистралата. Но когато слезе от централния път и пое по плетеницата от отклонения и локални шосета, Тони изпита задоволство, че се бе осведомил предварително за пътя. Центърът беше построен толкова наскоро, че и повечето местни жители надали знаеха точния маршрут. Анонимният глас по телефона, явно привикнал на подобни запитвания, му беше дал подробни инструкции.
Накрая се оказа, че щеше да пристигне без всякакви проблеми, ако просто следваше която и да било кола, движеща се в тази посока. Когато пристигна, паркингът беше вече претъпкан, затова му се наложи да спре колата встрани от централния вход, увенчан със следния надпис:
„Галаконцерт по случай откриването — специални гости Джако Ванс и звездите на националния отбор на Англия“.
Футболисти за момчетата, Джако за дамите, каза си Тони, докато крачеше забързано по пистата, доволен, че стените на стадиона препречват пътя на мразовития нощен вятър.
Присъедини се към тълпата нетърпеливи посетители, които минаваха през турникетите, и огледа служителите, които проверяваха билетите. Избра си една жена на средна възраст с майчинско изражение, и си проправи път между хората, за да мине покрай нея. Извади картата си на служител от Вътрешно министерство, показа й я и каза запъхтяно и притеснено:
— Доктор Хил, Министерство на вътрешните работи, отдел за спортна психология. Трябваше да имам пропуск за ВИП-ложите, но така и не го получих навреме. Ако е възможно…
Жената се понамръщи. Огледа го набързо, за да прецени доколко е благонадежден, забеляза как зад него се трупа опашка, накрая явно реши, че проблемът не е неин, и натисна копчето, което освобождаваше бариерата.