— Търсете кабинета на директора. Втория етаж, вдясно.
Тони се остави на движението на тълпата, което го отнесе в огромното празно пространство под централната трибуна, а после се измъкна малко встрани, за да огледа картата на стадиона, нарисувана на долната страна на трибуната, която беше таван за зрителите под нея. Който и да бе правил картата, си беше свършил добре работата — човек можеше да се ориентира в нея лесно, независимо от това под какъв ъгъл я гледаше. Според програмата, която си беше купил току-що, публиката щеше да наблюдава изпълненията на популярни певци, после демонстративен мач между отбори от по петима души, съставени от английски национали, накрая ирландски танцов спектакъл. Посетителите, които си бяха платили по петдесет паунда допълнително, или бяха спечелили някои от конкурсите, организирани от местните вестници, радио и телевизия, щяха после да имат възможност да видят лично своите любимци. На тази среща трябваше да се озове и Тони.
Той се запромъква през тълпата към асансьора, ползван само от административните служители. Фоайето беше оградено с тежки червени шнурове. Някакъв служител от охраната, по чийто колан висеше инвентарът на цял оръжеен магазин, го изгледа сурово изпод козирката на фуражката си. Тони беше наясно, че човекът само се перчи. Показа му картата си вървешком, без да спира, като че ли през ум не му минаваше, че някой може да го спре. Човекът отстъпи малко и каза:
— Почакайте, ако обичате.
Тони вече беше пред асансьора и натискаше копчето за повикване.
— Всичко е наред — каза той. — Министерство на вътрешните работи. Нали знаете, обичаме да се появяваме неочаквано. Нещата трябва да се държат под око. — Смигна му и влезе в асансьора. — Не ни трябва повторение на историята в Хилсбъроу8, нали?
Вратата се затвори и скри смаяното лице на охранителя.
Оттам нататък беше лесно. Излезе от асансьора, прекоси друго фоайе и мина през отворената стъклена врата. Взе от един сервитьор чаша с жълтеникава газирана течност и присъствието му беше узаконено. Тони загледа прозорците, заемащи една цяла стена, през които се виждаше покритата писта, където в момента подскачаха мажоретки. Хората се бяха събрали на групички по ъглите на залата. На другия край, близо до прозорците, се виждаше високата фигура на Джако Ванс, заобиколен от много жени на средна възраст и тук-там по някой мъж. Косата му сияеше на отразената светлина на прожекторите, очите проблясваха от мекото вътрешно осветление. Макар че днес имаше зад гърба си още две благотворителни мероприятия, той продължаваше да се държи мило и добросърдечно, усмивката му показваше, че приема събеседниците си за равнопоставени. Напомняше на божество, което съумява да се държи с поклонниците си без снизхождение. Тони се усмихна леко. Това беше трето подобно мероприятие, откак следеше Джако, и всеки път досега се бе справял. Понякога изпитваше чувството, че между тях двамата съществува някаква връзка, невидима струна, опъната между ловеца и плячката. Но този път нямаше да допусне смяна на ролите. Един път му бе достатъчен за цял живот.
Тони се запромъква край стената, прикривайки се зад официалните гости. След няколко минути стигна до другия край на залата и застана в ъгъла срещу Ванс, но така, че се падаше малко зад полезрението му. Следеше неотклонно хората около телевизионната звезда. Внимаваше да не го гледа вторачено, но и не го изпускаше от поглед за повече от няколко секунди.
Не се наложи да чака дълго. Млада жена с гладко сресана руса коса, очила с тънки рамки и ярко червило нахлу в залата. Носеше през рамо чанта с емблема на популярно радио и от време на време хвърляше поглед зад гърба си, за да провери дали питомците й са с нея. След нея пристъпваха три недорасли момиченца, облечени прекалено натруфено и гримирани прекалено силно, две доста пъпчиви момчета и една възрастна жена, чиито къдрици бяха така здраво фиксирани, сякаш бе забравила да си свали ролките. Отзад се влачеше някакъв мухльо, облечен в яке без ръкави, с десетина издути джобове. На врата му висяха два фотоапарата. За Тони беше ясно, че става дума за печелившите от поредната идиотска игра по телефона. Не знаеше на какъв въпрос бе трябвало да отговорят, но със сигурност не са ги питали „Какъв е точният брой на момичетата, убити от Джако Ванс?“. Отговорът на този въпрос щеше да стане ясен, когато той си свършеше работата.
Отраканата блондинка се упъти към ъгъла, където Ванс даваше аудиенции. Тони забеляза как Ванс й хвърли един поглед, но незабавно насочи вниманието си към застаряващата жена в яркозелена имитация на индийско сари, която беше омайвал преди това. Русата си проправи път през пръстена от хора към Джако, но беше спряна от друга жена, която Тони бе забелязал още първия път, и чиято работа очевидно бе да отклонява натрапници. Русата й прошепна нещо, другата жена кимна и побутна Ванс по лакътя. Докато се обръщаше, погледът му се плъзна с професионална небрежност из залата и спря за миг върху Тони, но после се отклони. Изразът на лицето му не се измени.
8
На 15 април 1989 г. на стадион Хилсбъроу, Шефилд по време на полуфинален мач за купата на Англия се срутва трибуна. Загиват 96 души. — Бел.ред.