Тя се отвори само секунди след първото позвъняване, но веригата не беше свалена. Саймън забеляза, че всеки крадец би преодолял това нестабилно препятствие за секунди. За миг си помисли, че жената пред него е чистачката или може би бавачката. Външният й вид нямаше нищо общо със старите снимки на Джили Уудроу, нито пък със снимките на седемте изчезнали момичета. Ниско подстриганата й коса имаше изрусени кичури, тялото й отдавна бе изгубило всякакви заоблености. Всъщност беше толкова болезнено слаба, че на мястото на съпруга й Саймън би проучил по-подробно симптомите на анорексия. Понечи да се извини и да обясни за какво е дошъл, но тогава забеляза очите й. Лицето й беше състарено, имаше бръчки около очите, по те бяха същите — дълбоките тъмносини очи на Джили Уудроу.
Жената кимна.
— Мога ли да ви помогна?
Саймън извади картата си и тя ахна.
— Нещо с Джеф?
Саймън бързо я успокои.
— Поводът за посещението ми няма нищо общо със съпруга ви. Работя по едно специално проучване в Лийдс, но съм командирован там от Стратклайд. Нямам никаква връзка с местната полиция.
— Лийдс ли? Никога не съм била в Лийдс.
Когато се намръщеше, недоволството от живота се изписваше на лицето й, ясно като рекламен текст.
Саймън се усмихна.
— Имате късмет. През последните три месеца често ми се е искало и аз да мога да кажа същото. Госпожо Луис, положението е доста сложно и ще бъде по-лесно и за двама ни, ако ми позволите да ви го обясня вътре, на чаша кафе, а не през прага.
Тя го изгледа несигурно, погледна демонстративно часовника си и каза:
— Трябва да тръгвам за работа — но не уточни кога.
— Нямаше да бъда тук, ако не беше толкова важно — каза Саймън. Опита се да вложи в любезната си усмивка целия чар, който толкова му бе помагал досега.
— Ами влезте тогава — тя свали веригата и отстъпи назад. Той влезе в антре, което приличаше на извадено от изложба на мебели. Блестящо от чистота, безукорно и безвкусно подредено, то водеше към кухня, в която сякаш никой никога не бе готвил. Джили мина пред него и посочи към кръглата маса, натъпкана в един ъгъл.
— Заповядайте — измърмори тя и взе чайника — тъмнозелен, в тон с плочките над умивалника. — Кафе значи?
— Да, ако обичате — отвърна Саймън, докато се опитваше да се промуши край масата. — С мляко, без захар.
— Захар не ви трябва, толкова преливате от сладост — отбеляза кисело Джили, свали кутия нес кафе от една полица и сипа по няколко лъжички в две порцеланови чаши. — Искате да ме разпитвате за Джако Ванс, нали?
Саймън се опита да прикрие изненадата си.
— Какво ви наведе на тази мисъл?
Джили се обърна и се облегна на плота. Кръстоса обутите си в джинси крака, скръсти и ръце пред гърдите си, сякаш да се защити.
— Че какво друго би могло да бъде? Джеф е почтен търговски пътник, аз работя на половин ден в компютърна фирма. Престъпници не познаваме. Единственото нещо в живота ми, което би заинтригувало някой, който живее извън тези четири стени, е, че съм била годеница на Джако Ванс. Единственото лице от кръга на познатите ми, което би могло по някакъв начин да представлява интерес за някакъв шибан специален отдел, е шибаният Джако Ванс, от когото явно никога няма да се отърва.
Избухването й приключи с това, че тя се обърна и започна да налива гореща вода в чашите, но съумя да вложи ненавист дори в това елементарно действие.
Саймън каза смутено:
— Съжалявам, очевидно темата е болезнена.
Джили тръсна чашата с кафето пред него. Като имаше предвид безукорната чистота в кухнята, той се зачуди защо тя не грабна веднага парцала, за да забърше разляното. Но Джили просто се обърна и отново се облегна на плота на умивалника, стиснала в две ръце чашата, както прохождащите деца стискат биберона си.
— Нямам какво да кажа за Джако Ванс. Само сте си изгубили времето да идвате чак дотук. Е, поне ще ви платят бензина — нали е за сметка на данъкоплатците, а не на някоя частна компания, където цепят косъма на две. „Толкова е кисела, че дори кафето й има кисел вкус“, мислеше Саймън, докато го разбъркваше и се чудеше как да започне.