Покашля се нервно и неволно хвърли поглед на отражението си в огледалото. Вратата се отвори без предупреждение и Мики Морган влезе в стаята. Тони се насили да се обърна подчертано бавно.
— Здравейте, госпожо Морган — каза той и протегна ръка.
— Доктор Хил — кимна Мики. Ръкостискането й беше бързо и здраво, дланта й — хладна. — Благодаря ви, че приехте да дойдете в студиото.
— За мен е удоволствие. Съществуват много погрешни представи за нашата работа и затова се радвам на всяка появила се възможност да обясня как стоят нещата. Толкова повече, че отново ни споменават в новините с неточни коментари — той умишлено сведе очи за миг.
— Разбирам. Искрено ви съчувствам за загубата. Видях следовател Боуман за много кратко време, но въпреки това ми направи впечатление на проницателна и целенасочена личност. И много красива, разбира се.
Тони кимна.
— Много ни липсва. Не съм имал удоволствието да работя с по-талантлив млад криминалист от нея.
— Сигурно. За полицаите вероятно е много мъчително да загубят колега.
— Обикновено много се говори за гнева и желанието да си отмъстят, но една такава смърт за тях е най-вече доказателство за проявена неспособност, обикновено имат чувството, че биха могли да я предотвратят, ако си бяха вършили по-добре работата. А в този случай и аз споделям вината им.
— Убедена съм, че не сте можели да предотвратите нещастието — каза Мики и импулсивно постави ръка върху неговата. Когато споменах пред съпруга ми, че сте поканен за гост в студиото, той каза почти същото, а пък има още по-малко основания да се чувства отговорен за случилото се.
— Дори никакви — каза Тони и се учуди сам на себе си, че думите му прозвучаха толкова искрено. — Макар да подозираме, че убиецът й я е срещнал по-скоро в Лондон, отколкото в Лийдс. Дори се надявах, че ще ми позволите да се обърна към зрителите с молба, ако някой е видял нещо, да се обади?
Ръката на Мики се плъзна към гърлото. Изведнъж му се стори странно ранима.
— Възможно ли е убиецът да е тръгнал по петите й в момента, когато е излязла от нас?
— Нямаме основания да предполагаме такова нещо — каза припряно Тони.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Благодаря ви, задето ме успокоихте. — Тя си пое дъх и отметна русата си коса от челото. — Сега да поговорим за интервюто. Мисля да ви попитам защо е основан отделът, какъв е статутът му, с какъв вид престъпления ще се занимавате и кога ще започнете работа. После ще поговорим за Шарън…
— Шаз — прекъсна я Тони. — Наричайте я Шаз. Тя мразеше да й казват Шарън.
Мики кимна.
— Шаз. Ще поговорим за Шаз, което ще ви даде възможност да помолите зрителите за помощ. Така добре ли е? Има ли нещо, което държите да кажете на всяка цена?
— Мисля, че ще успея да кажа това, което искам.
Тя посегна към дръжката на вратата.
— Бетси, личната ми асистентка — тя разговаря с вас преди малко — ще дойде да ви вземе, когато ви дойде редът. Ще бъдете последен преди прекъсването за новините.
— Благодаря — каза той. Искаше му се да каже още нещо, за да установи по-близък контакт с нея, но не можа да се сети какво.
Тя беше човекът, който би могъл да го преведе отвъд защитните укрепления на Джако, стига Тони да намереше начин да я манипулира така, че да му помага несъзнателно.
— Няма защо — отвърна Мики. После изчезна, оставяйки след себе си лек аромат на козметика. Оставаше му само още една възможност да я спечели на своя страна. Надяваше се втория път да се представи по-добре.
Дано поне си струва труда, мислеше Ванс. Беше отказал обяд, сготвен лично от Марко Пиер Уайт, за да може да гледа предаването, и пословично чувствителният майстор готвач щеше да му го върне при първа възможност. Заключи вратата на офиса си и спусна щорите. Секретарката му знаеше отлично, че в такива случаи няма право да го свързва с никого, а продуцентът и мениджърът му нямаха представа, че е още в сградата. Каквото и да станеше в „На обяд с Морган“, поне никой нямаше да види реакцията му.