Тони се засмя.
— Постарай се в тази насока.
— О, със сигурност ще го направя — обеща тя. — Желая ти успех.
— Като не мога да се надявам на чудо, бих се задоволил и с успех.
Слушалката тракна и й отне възможността да сподели другата идея, която й бе хрумнала днес. Сама не знаеше защо й се искаше да го каже, но инстинктът й подсказваше, че това е нещо важно. А опитът я бе научил, че понякога инстинктът й е по-сигурен от всякакви логически заключения. От известно време изпитваше чувството, че пропуска нещо, докато днес най-сетне успя, независимо от всички останали задачи за деня, да пусне циркулярно запитване до всички полицейски централи в страната. Главен инспектор Карол Джордан от полицията в Източен Йоркшир искаше да получи последните данни за необясними изчезвания на млади момичета.
— Майк Макгоуън? Ето го там, в ъгловото сепаре, момченце — каза барманката и посочи с пръст към ъгъла.
— Какво пие? — попита Леон, но барманката вече се занимаваше със следващия клиент. Кръчмата беше доста пълна. Клиентелата се състоеше предимно от мъже. В малък градец като точи кръчмите се деляха на две категории — такива, които мъжете посещават заедно с жените си, и други, където ходят, за да избегнат такава възможност. Различаваха се обикновено по присъствието или отсъствието на голяма табела с надпис: „Сателитен спортен канал, големи екрани“.
Леон отпи от своята светла бира и се зае да оглежда Майк Макгоуън. Джими Линдън го бе споменал като медиен експерт ма тема Джако Ванс. „Майк го бе оценил отрано, също като мен, и писа много за него през годините“, бе казал Джими. Когато Леон се обади в лондонския вестник, където бе работил Макгоуън, разбра, че го бяха уволнили преди три години. Тъй като бе разведен, с големи деца, които живееха самостоятелно, нищо не го бе задържало в столицата, където животът беше много скъп. Затова се бе върнал в малкия градец в Нотингамшър, където бе роден.
Бившият репортер приличаше повече на карикатура на оксфордски професор, отколкото на журналист. Личеше си колко е висок дори като беше седнал. Гъста руса коса, силно прошарена, падаше ниско над очите му. Големите очила с рогови рамки и много бялата кожа му придаваха момчешки вид. Сакото му беше от качествен туид, от онзи вид, който трябва да носиш петнайсетина години, за да се поочупи, и после още двайсет години изглежда по един и същ начин. Отдолу носеше сива риза и раирана вратовръзка с малък възел. Седеше сам в малкото сепаре в ъгъла и гледаше внимателно някакъв баскетболен мач. Докато Леон го наблюдаваше, той изчука автоматично тютюна от лулата си в пепелника, без да откъсва очи от екрана.
Когато Леон се изправи край масата му, той продължи да гледа към телевизора.
— Вие ли сте Майк Макгоуън?
— Да, а вие кой сте? — провинциалният акцент разби илюзиите, поддържани от академичния му вид.
— Леон Джексън.
Макгоуън го измери с поглед от глава до пети.
— Случайно да имате роднинска връзка с Били Бой Джексън?
Смаяният Леон едва не се прекръсти.
— Той ми е чичо.
— Формата на главите ви е еднаква. Имам основание да знам. Бях край ринга вечерта, когато Марти Пайман счупи главата на чичо ви. Но вие не сте дошли да си говорим за това, нали? — той отново го огледа внимателно.
— Какво пиете, господин Макгоуън?
Журналистът поклати глава.
— Не идвам тук заради пиенето, а заради спортните предавания. Пенсията ми е мизерна. Не мога да си позволя да плащам сателитна телевизия, или да купя телевизор с голям екран. Бащата на собственика ми е съученик, затова той си затваря очи те, когато карам тук половин ден на една бира. Седнете и ми кажете какво ви интересува.
Леон се подчини и извади полицейската си карта. Опита да я отвори за минутка и веднага да я затвори, но Макгоуън беше по-бърз.
— Столична полиция — каза той замислено. — Чудя се какво ли търси лондонско ченге с ливърпулски акцент в дебрите на Нотингамшър?
— Джими Линдън каза, че можете да ми помогнете — отвърна Леон.
— Джими Линдън? Име от миналото. — Той затвори картата и я подаде на Леон. — И така, защо се интересувате от Джако Ванс?
Леон поклати възхитено глава.
— Не съм споменавал, че се интересувам от него. Но ако искате да говорим за него, нямам нищо против.
— Брей, напоследък ги учат на разни тарикатлъци — каза заядливо Макгоуън, драсна кибритена клечка и я поднесе към луната си. Всмука дим и издуха голям синкав облак, който погълна изцяло дима от цигарата на Леон. — Какво е направил Джако? Каквото и да е, хващам се на бас, че няма да успеете да докажете, че е той.