Леон не проговори. Имаше чувството, че ще се пръсне, но си наложи да мълчи. Каза си, че няма да се остави този стар хитрец да го подведе — и почти си повярва.
— Не съм виждал Джако от години — поде накрая Макгоуън. — Той не си пада да среща хора, които го помнят как изглеждаше, когато разполагаше с всичките си крайници. Мрази да си спомня какво е загубил.
— Бих казал, че е получил достатъчна компенсация — каза Леон. — Страхотна работа, толкова пари, че и да иска, не може да ги изхарчи, страхотна съпруга, къща като замък. Така де, колко олимпийски шампиони имат това, което има той?
Макгоуън поклати бавно глава.
— Нищо не е в състояние да обезщети човек, който е вярвал, че е бог, а в един момент е принуден да признае своето несъвършенство. Онова момиче извади голям късмет, че се отърва. Защото тя беше очевидната жертва, която сигурно щеше да плаща за това, което боговете са причинили на Джако Ванс.
— Джими каза, че знаете за Джако повече от когото и да било друг.
— Познанията ми са повърхностни. Следях кариерата му, правех интервюта с него. Може и да съм успял да надникна зад маската му един-два пъти, но не мога да твърдя, че го познавам. Не се сещам за човек, който може да твърди такова нещо. Наистина, няма какво повече да казвам за Джако Ванс — каквото знаех, съм написал отдавна.
Макгоуън отново издиша струя дим. Леон си каза, че тютюнът, който пуши, мирише на шоколадов сладкиш с череши.
— Джими каза също, че пазите папки със статии за спортисти, които са ви интересували навремето.
— Доста сте измъкнали от стария Джими. Трябва много да ви е харесал. Винаги много е уважавал чернокожите спортисти, сигурно защото им се е налагало да полагат два пъти повече усилия от другите, за да ги приемат някъде. Вероятно си е казал, че и в полицията трябва да е същото.
— Може пък просто да ме бива да разговарям — отвърна сухо Леон. — Има ли възможност да разгледам папките ви?
— Някоя определена ли ви интересува? — подразни го Макгоуън.
— Разчитам на вас да ми покажете по-интересните неща, сър.
Макгоуън, приковал отново очи в телевизора, отбеляза:
— Работил съм толкова дълго, че ми е трудно да определя кои са най-интересните моменти.
— Все пак сигурно ще си припомните нещо.
— Мачът свършва след десет минути. Искате ли да дойдете след това с мен у дома, за да разгледате папките?
Половин час по-късно Леон седеше в типовата къщичка на Макгоуън, която беше съвсем спартански обзаведена, но независимо от това изглеждаше претъпкана. Единствените мебели в дневната бяха голям въртящ се стол, тапициран с протрита кожа, който сякаш помнеше дните на испанската гражданска война, и изподраскано и олющено сиво бюро. Четирите стени бяха покрити с обикновени метални стелажи, претъпкани с кутии за обувки. На всяка кутия имаше етикет.
— Невероятно — каза Леон.
— Винаги съм си казвал, че когато се пенсионирам, ще напиша книга — каза Макгоуън. — Чудно е как човек се самозаблуждава. Обикалях цял свят, коментирах най-важните спортни събития. Сега светът за мен се е свил до размерите на телевизионните екрани в „Кучето и пушката“. Сигурно мислите, че тона ми действа потискащо. Странното е, че няма нищо подобно. Не съм се чувствал по-доволен, откак съм се родил. Припомних си, че това, което най-много ме привличаше в спорта, бе да бъда зрител. Това, което имам сега, е свобода без отговорност.
— Опасно съчетание — каза Леон.
— Съчетание, което те кара да се чувстваш свободен. Преди три години щях да надуша някаква интересна история още при появата ви. Нямаше да се успокоя, докато не разбера какво стана. Сега тези неща са ми абсолютно безразлични. Много повече ме вълнува съботният боксов мач във Вегас, отколкото всичко, което Джако Ванс някога е казал или направил — и той посочи към една полица. — Всичко това е за Джако Ванс. Петнайсет пълни кутии. Желая ви приятно прекарване. Аз отивам да гледам тенис в „Кучето и пушката“. Ако приключите, преди да съм се върнал, просто дръпнете входната врата, докато бравата щракне.
Когато Майк Макгоуън се върна, беше почти полунощ. Леон продължаваше да преравя систематично изрезките. Журналистът му донесе чаша нес кафе и каза:
— Надявам се, че ви плащат извънредни.
— В случая работя по-скоро по вътрешно убеждение, така да се каже — отвърна сухо Леон.