Още докато говореше, вдигна телефонната слушалка. Набра първия телефон от списъка пред себе си и започна да потропва нервно с молива по бюрото, докато цветът на сийфордската полиция се изнизваше от кабинета с ентусиазма на охлюв, който се е нагълтал с успокоителни.
— Затворете вратата зад себе си — подвикна тя. — Ало? Контролният център ли е? На телефона инспектор Джордан от полицията в Източен Йоркшир. Трябва ми човек, който се занимава с изчезнали лица… Изпратих циркулярно запитване за необясними изчезвания на непълнолетни момичета…
Тони навлезе в отклонението и се замисли дали няма да обикне шофирането, ако замени раздрънкания стар воксхол с някоя от лъскавите лимузини от рекламите. Струваше му се съмнително. Но това не бе темата, която би трябвало да занимава съзнанието му, докато чистачките бършеха равномерно йоркширския дъжд от предното стъкло, а в далечината се виждаха покрайнините на Брадфорд. Когато стигна околовръстния път, изпълни точните инструкции, които бе получил, и накрая спря колата пред една типова къща, чиято натрапчива спретнатост се отразяваше и в идеално подрязаната единствена леха отпред. Дори перденцата на прозореца бяха дръпнати така, че от двете прани се виждаха еднакъв брой гънки.
Звънецът издаваше неприятен, настоятелен звук. Когато вратата се отвори, пред Тони застана един мъж, когото той бе забелязвал на всяка публична проява на Джако Ванс досега. Беше успял да убеди него и още няколко любители — фотографи да му дадат имената и адресите си под предлог, че прави научно изследване на феномена популярност, видян през очите на почитателите, а не на знаменитостите. Абсолютни безсмислици, разбира се, но те създаваха у хората чувството, че сътрудничеството им има някаква стойност.
Филип Хосли беше първи в списъка просто защото живееше най-близо. Тони го последва и влезе в неестествено чистата дневна, която миришеше на мебелна политура и ароматизатор и напомняше на музей на дребнобуржоазен уют от началото на шейсетте години. Професионалният му поглед разпознаваше всички признаци на болезнена невротичност. Хосли, чиято възраст бе много трудно определима — някъде между трийсет и петдесет години, постоянно прокарваше пръсти по копчетата на жилетката си, за да се убеди, че са правилно закопчани. Поглеждаше ноктите си поне веднъж на минута, за да се убеди, че не са се измърсили междувременно. Прошарената му коса беше подстригана много ниско, а обувките му блестяха като огледало. Покани Тони да седне на точно определено място, не му предложи нищо за пиене, и седна точно срещу него с прибрани крака.
— Внушителна колекция — отбеляза Тони, докато се оглеждаше. Една от стените беше покрита от горе до долу с лавици, по които бяха наредени видеокасети, всяка с етикет, на която бе записано името и датата на определена телевизионна програма. От мястото си Тони успя да забележи, че по-голямата част от колекцията е посветена на „Визитите на Ванс“. В един стенен шкаф бяха подредени много албуми, а на полицата отдолу имаше пет-шест книги. Централно място заемаше една голяма цветна снимка, поставена в рамка на полицата над газовата камина. На нея се виждаше Хосли, който се ръкува с Джако Ванс.
— Малък принос, но лично мой — каза малко пискливо Хосли. Тони можеше да си представи как са му се присмивали съучениците в училище. — Ние сме връстници, нали разбирате, дори сме родени в един и същи ден. Имам чувството, че между съдбите ни съществува необяснима връзка. Приличаме на двете страни на една и съща монета. Джако е публичната личност, аз съм този, когото никой не познава.
— Трябва да сте събирали тези материали с години — каза Тони.
— Посветих се на поддръжката на този архив — отвърна Хосли, като се превземаше. — Смятам, че имам по-точен поглед върху живота на Джако дори от самия него. Когато си зает да живееш живота си, нямаш време да го погледнеш отстрани. Аз съм този, който оценява смелостта му, неговата непринуденост, неговата сърдечност и топлота. Той е идеалното въплъщение на съвременния мъж. Това, че трябваше да загуби част от себе си, за да постигне такова съвършенство, е един от малките парадокси в нашия живот.
— Напълно съм съгласен с вас — Тони възприе спонтанно разговорните средства, с които си бе служил по време на дългогодишната си работа с душевноболни. — Джако е истинско вдъхновение за другите.
Облегна се на стола си и се заслуша с престорено увлечение в хвалебствията на Хосли, потискайки с усилие отвращението си към убиеца, чиято маскировка беше толкова съвършена, че подвеждаше невинни и психически нестабилни хора. След известно време, когато Хосли се отпусна дотолкова, че се попремести малко назад към облегалката на стола, Тони каза: