— Бих искал да разгледам албумите ви.
Датите, които го интересуваха, бяха запечатани в паметта му.
— За целите на нашето изследване е необходимо да сравним точно определени моменти в кариерите на знаменитостите — поясни Тони, докато Хосли отваряше шкафа и вадеше албумите. Щом Тони споменеше някоя дата, Хосли подбираше определен албум и го поставяше на ниската масичка пред Тони, отворен на съответната страница. Джако Ванс очевидно беше много зает човек — имаше между пет и двайсет публични изяви месечно, много от тях свързани с набиране на средства за благотворителни фондове, най-често за болницата в Нюкасъл, където той работеше като доброволен сътрудник.
Паметта на Хосли по отношение на подробности, свързани с идола му, беше феноменална — за Тони това бе от полза само донякъде. Положителната страна бе, че така имаше достатъчно време да оглежда лицата пред себе си; отрицателната беше постоянното жужене на монотонния глас на домакина му, който едва не го докара до състояние на хипнотичен транс. Но малко след като започна да разглежда албумите, видя нещо, което го накара да трепне и да застане нащрек. Ето, точно два дни преди изчезването на първото момиче от групата, Джако Ванс откриваше приют за бездомни в Суиндън. На втората от четирите снимки, направени от Хосли, Тони видя лице, което помнеше съвсем ясно — непосредствено до лицето на Джако Ванс. Дебра Креси. Била е на четиринайсет, когато изчезнала. Ето я тук, два дни по-рано, вперила обожаващ поглед в Джако Ванс, докато той й даваше автограф. Изглеждаше така, сякаш се бе озовала в рая.
Два часа по-късно Тони идентифицира второ от изчезналите момичета, застанало точно до Джако, който очевидно разговаряше с нея. И още едно — застанало на пръсти, за да целуне усмихнатия Ванс. Но главата на третото момиче беше извърната в профил и разпознаването не можеше да бъде съвсем сигурно. Сега оставаше да измъкне по някакъв начин снимките от Хосли.
— Мога ли да ви помоля да ми предоставите за кратко някои от тези снимки? — попита той.
Хосли завъртя отрицателно глава. Изглеждаше направо шокиран.
— В никакъв случай — каза той. — Жизненоважно е да се поддържа целостта на архива. Какво ще стане, ако се обърнат към мен за справка и се установи, че експонати от инвентарния списък липсват? Не, доктор Хил, съжалявам, но не мога да допусна такова нещо.
— А евентуално негативи? Пазите ли ги?
Хосли направо се обиди.
— Разбира се, че ги съхранявам. Вие какво си мислите, че това е някаква любителска занимавка?
Той стана и отвори долната част на стенния шкаф. По полиците бяха подредени кутии с негативи, всяка снабдена със стриктни описания. Тони потръпна вътрешно, опитвайки се да си представи колко време е отнело само описването на негативите. Това вече не беше дребнавост, а чиста мания.
— Мога ли поне да взема за малко негативите, за да ги дам за копиране? — Тони потискаше с усилие раздразнението си.
— Не мога да допусна нарушаване на класификацията — заинати се Хосли. — Негативите също имат своето значение.
Минаха още петнайсет минути, докато стигнаха до приемлив за двете страни компромис. Тони откара Хосли заедно с безценните му негативи до близкото фотоателие, където плати безобразна сума, за да копират снимките на място, докато те чакаха. После го върна обратно до дома му, за да може незабавно да постави негативите по места, преди останалите негативи да забележат, че има нещо нередно.
Докато шофираше отново по магистралата, на път към следващата спирка в списъка си, Тони си позволи кратък пристъп на тържество.
— Ще те спипаме, хубавецо — каза той. — Ще те спипаме.
Единственото, което Саймън Макнийл знаеше за Тотнъм, бе че имат второкласен футболен отбор, и че навремето, когато той бе още ученик, тук убиха полицай по време на някакви улични размирици. Не очакваше дружелюбност от страна на местното население, затова и не се изненада, когато появата му в канцеларията, където се съхраняваха общинските регистри, не бе посрещната с овации. Когато обясни какво му е нужно, съществото зад гишето, подобно на насекомо в костюм, подбели очи и въздъхна.
— Ще ви се наложи да се оправяте сам — каза човекът кисело. — Не мога да отделя хора за такава проверка, особено пък когато не съм бил предупреден.