Отведе Саймън сред потъналите в прах стелажи на архива, отдели десетина секунди да му обясни системата на подреждане, и изчезна.
Резултатите от търсенето не бяха много окуражаващи. На улицата, където бе израснал Джако Ванс, през шейсетте години бе имало около четиридесет къщи. През 1975 година двайсет и пет от тях били съборени и на тяхно място била издигната жилищна кооперация. В останалите осемнайсет къщи обитателите се бяха сменяли почти постоянно. Малцина се бяха задържали повече от две години. Само едно име присъстваше постоянно. Саймън потърка горната част на носа си с надежда, че ще пресече надигащото се главоболие. Дано поне Тони Хил се окажеше прав, че тази работа наистина ще помогне за залавянето на убиеца на Шаз. Образът й трепна мъчително пред очите му, удивителните й сини очи искряха от смях. Мисълта за нея го тормозеше непоносимо. Каза си, че сега не е време за мрачни настроения, нахлузи коженото си яке и тръгна да търси Харолд Адамс.
На Джимсън Стрийт номер девет Саймън откри малка, мръсножълта типова къщичка. Малката предна градинка, която отделяше къщата от улицата, беше задръстена с празни бирени кутии, опаковки от чипс и празни кутии от готова храна. Когато Саймън отвори вратата, срещна неприязнения поглед на една дръглива черна котка, която веднага побягна, помъкнала пилешки кокал в зъбите си. Улицата миришеше на разложение. Скелетоподобният човек, който отвори вратата след дълго дрънкане на вериги и тракане на резета, създаваше впечатлението, че е бил грохнал старец още когато Джако Ванс е бил малко момче. Саймън потисна разочарованието си.
— Господин Адамс? — попита той все пак, без да очаква смислен отговор.
Прегърбеният старец наклони глава на една страна, за да може да гледа Саймън в очите.
— Да не сте от общината? Вече обясних на онази жена, че нямам нужда от домашна помощница, и не искам да ми носят храна с кола.
Гласът му скърцаше като ръждясала панта.
— Аз съм от полицията.
— Нищо не съм видял — заяви Адамс незабавно и понечи да затвори вратата.
— Не, чакайте. Не е това, което си мислите. Искам да поговорим за един човек, който е живял като млад близо до вас — Джако Ванс. Искам да ми кажете какво си спомняте за Джако Ванс.
Адамс замълча.
— Сигурно сте от онези, журналистите. Искате да прилъжете един стар човек. Ще позвъня в полицията.
— Аз съм от полицията — повтори Саймън и постави отворената си полицейска карта точно пред избледнелите сиви очи. Вижте.
— Добре де, добре, не съм сляп. Нали все ни обяснявате, че трябва да сме разумни и предпазливи. И за какво ви е да си говорим за Джако Ванс? Той се изнесе от тази улица преди… чакайте да помисля… седемнайсет, не, осемнайсет години.
— Може ли все пак да вляза, за да поговорим? — каза Саймън Дълбоко в себе си се надяваше Адамс да го отпрати.
— Защо не — Адамс отвори по-широко вратата и пропусна Саймън да влезе. Лъхна го старческа миризма на урина и престояли бисквити. Когато влезе в дневната, установи с изненада, че помещението е безукорно чисто. По екрана на големия телевизор нямаше и прашинка, дантелените покривчици по облегалките на креслата бяха снежнобели, съвършено чисти бяха и стъклата на снимките, подредени върху полицата на камината. Харолд Адамс беше прав — нямаше нужда от помощта на социалните служби. Саймън изчака стария човек да се разположи в креслото си, после седна и той.
— Аз съм последният — обяви гордо Адамс. — Когато дойдохме да живеем на тази улица през 1947 година, всички бяхме като едно голямо семейство. Всеки познаваше всекиго, всеки знаеше какво работи другият, и както става в едно семейство, често се поскарвахме. Е, сега никой не познава никого, но скандали продължава да има.
Саймън си каза, че когато се усмихнеше, лицето на Адамс заприличваше на череп на хищна птица, в който само очите са останали живи.
— Сигурно е така. Познавахте ли добре семейството на Ванс?
Адамс се изкиска.
— И това ако беше семейство. Онзи, неговият баща, беше уж някакъв строителен инженер, но според мен ползваше професията си да изчезва от къщи колкото е възможно по-често. Е, струва ми се все пак, че печелеше добре. Винаги бе по-добре облечен от повечето съседи, нали разбирате. Но явно не се бъркаше за поддръжка на къщата, за жена си или за детето.
— А майката какво представляваше?
— Майката не беше наред. Детето изобщо не я интересуваше, дори още когато беше съвсем малко бебе. Слагаше го в количката, оставяше го отпред в двора и изчезваше с часове. Понякога дори забравяше да го прибере, когато започваше да вали. Мойта Джоун или някоя от другите съседки все ходеха да чукат ма вратата й и да я подсещат. Джоун все разправяше, че и по вечерно време им отваряла по халат.