— А пиеше ли?
— Не, не съм чувал такова нещо. Просто не обичаше детето. Предполагам, че й е пречело. Когато поотрасна, го оставяше да прави каквото си иска, а когато някой от съседите се оплачеше, му вдигаше страхотни скандали. Не знам какво е ставало у тях, но понякога чувах детето да плаче така, че ми се късаше сърцето. Не стана човек от него, така или иначе.
— Как така?
— Джако Ванс си беше гаднярче от малък. Хич не ме интересува това, дето пишат сега, че бил голям спортист и герой. У него имаше нещо гадно открай време. Няма спор, умееше да се прави на чаровен, когато мислеше, че ще извлече от това някаква полза. Беше успял да влезе под кожата на всички жени на улицата. Все го глезеха, черпеха го, канеха го да гледа телевизия у тях, когато майка му го пъдеше.
Адамс очевидно се забавляваше. Саймън предположи, че отдавна не е имал възможност да излее насъбралата се злъч. Оставаше само да се възползва от неговия ентусиазъм.
— Но вие знаехте, че не е свястно дете?
Адамс отново се изкиска.
— Аз знаех всичко, което се случваше на тази улица. Спипах веднъж онази малка гад Джако в един от запуснатите гаражи при Булмър Стрийт. Беше хванал едно коте за врата и топеше опашката му във варел с бензин, а до него имаше кутия кибрит — мълчанието на Адамс беше достатъчно красноречиво. — Накарах го да пусне котето и добре го напердаших. Но не мисля, че това го е стреснало. По онова време изчезнаха много котки. Хората се оплакваха. Що се отнася до мен, мисля че знам защо са изчезнали.
— Наистина гаднярче, както казахте — Саймън не можеше да повярва на късмета си. Беше се готвил достатъчно дълго за изпитите за отдела по профилиране, за да не разпознае идеалните предпоставки и доказателства за развитие на патологична психика. Измъчването на животни беше учебно доказателство. А този човек тук беше очевидец. Не би могъл да намери нещо по-добро, дори да бе търсил със седмици.
— Беше отвратително същество. Тормозеше по-малките депа предизвикваше ги да правят опасни неща, но самият той никога не участваше. Просто инсценираше някоя беля и после стоеше и наблюдаваше отстрани. Двамата с Джоан се радвахме, че по онова време децата ни бяха вече пораснали и живееха другаде. А когато ни се родиха внуци, Ванс вече беше установил, че може да мята тъпото копие по-далеч от всеки друг. След това не сме го виждали, и добре, че се отървахме от този боклук, мен ако питате.
— Трудно ще намерите някой да каже лоша дума за този човек — възрази меко Саймън. — Спасил е живота на две деца, в това твърдение няма спор, помага и на много благотворителни организации. Отделя и време да помага в болниците, грижи се за хора на смъртно легло.
Адамс направи иронична гримаса.
— Нали ви казах, че си пада да гледа отстрани. Сигурно му става гот да си мисли, че нещастника пред него скоро няма да го има, а той ще продължава да се перчи по телевизията. Казвам ви. Джако Ванс е противна личност. Та за какво сте го погнали всъщност?
— Не съм казал, че съм го погнал.
— Добре де, защо искате да си говорим за него?
Саймън смигна.
— Нали знаете, сър, нямам право да разкривам подробности, защото са следствена тайна. Но мога да ви уверя, че ми дадохте изключително важни сведения. На ваше място бих гледал редовно телевизия през следващите няколко дни. С малко късмет може и да разберете за какво е ставало дума — той стана. — А сега трябва да тръгвам. Шефовете ми ще бъдат много впечатлени от вашия разказ, господин Адамс.
— От години чакам да разкажа тези неща, синко. От години.
Барбара Фенуик е била убита шест дни преди петнайсетия си рожден ден. Ако бе жива, сега щеше да е на двайсет и седем години. Обезобразеният й труп е бил открит в полуразрушен туристически заслон над града. Била е удушена. Имало е признаци, че е била принудена към сексуално общуване против волята си, но не са били намерени следи от сперма в или около трупа. Необичайното в това престъпление е било естеството на раните. Докато повечето психопати обезобразяват половите органи на жертвите си, този убиец бил смазал дясната ръка на момичето, така че приличала на кървава каша, в която не можели да се различат отделни частици. Нещо още по-странно — патоанатомът е бил категоричен, че това смазване е резултат на постепенно увеличаван натиск, а не на един-единствен силен удар.