Застана на завет от пристъпите на източния вятър, за да огледа картата, която служителят в наблюдателния пункт за птици й бе нахвърлял набързо. Мястото сигурно беше вече близо. За какъв дявол им беше да замаскират заслоните? Да бяха ги направили като къщата на бавачката й. В края на краищата, старицата имаше в задния си двор повече птици, отколкото Крис бе успяла да види този следобед из мочура. Нито една разумна птица няма да излезе на открито в такова време, мислеше тя, докато тъпчеше картата обратно в джоба си. После тръгна да заобикаля горичката.
Заслонът бе така добре замаскиран, че наистина едва не го пропусна. Крис дръпна дървената вратичка и се постара да добие любезно изражение.
— Извинете ме, ако ви преча — каза тя на тримата любители на птици, които се бяха натъпкали вътре. В заслона поне не духаше. — Търся професор Стюарт.
Надяваше се, че не е объркала мястото. Никой не би могъл да определи пола и възрастта на фигурите срещу нея, увити в дебели якета, плетени шалове и шапки.
Едната фигура вдигна ръка, облечена в ръкавица.
— Аз съм Лиз Стюарт — каза тя. — Какво се е случило?
Крис въздъхна облекчено.
— Сержант Дивайн от лондонската полиция. Ще ви бъде ли удобно да поговорим?
Жената поклати глава.
— Не работя на повикване — каза тя. Раздразнението подчертаваше шотландския й акцент.
— Знам. Но случаят е спешен — Крис побутна вратичката една забележимо, така че леденият източен вятър нахлу в заслона.
— О, за Бога, Лиз, върви да видиш какво иска тази жена — разнесе се нервен мъжки глас изпод друга плетена шапка. — Няма да видим нищо като хората, ако двете продължавате да стоите тук и да викате като продавачки на пазара!
Професор Стюарт излезе с нежелание напред и последва Крис навън от заслона.
— Можем да застанем на завет зад дърветата — каза тя, мина покрай Крис и се промуши през храсталаците. Крис я последва, докато стигнаха до място, сравнително защитено от природните стихии. Сега, когато стояха на светло в просеката, Крис видя срещу себе си остролика жена на около четиридесет години с ясните кехлибарени очи на хищна птица.
— За какво става дума? — попита тя.
— За един случай, по който сте дали заключение преди дванайсет години. Неразкритото убийство на едно момиче близо до Манчестър. Барбара Фенуик. Помните ли?
— Момичето със смазаната ръка?
— Именно. Случаят стана отново актуален, защото е свързан с друго разследване. Имаме основание да подозираме, че сме по следите на сериен убиец. Възможно е Барбара Фенуик да е единствената му жертва, чийто труп е бил открит. Което придава особена стойност на вашето заключение от аутопсията.
— Можехте да ми кажете същото в понеделник сутринта — каза рязко професор Стюарт.
— Разбира се, но се опасявам, че момичето, което убиецът държи затворено някъде, може да не издържи дотогава — отвърна Крис.
— Ясно. Питайте, сержант Дивайн.
— Инспектор Скот, който вече се е пенсионирал, споменал пред мои колеги, че вие сте предполагали, че ръката на момичето е била смазана умишлено в нещо като менгеме. Само че не сте били достатъчно сигурна, за да го споменете в заключението си. Така ли е?
— Така мислех, но това беше само предположение. Не бих могла да включа такава отвлечена хипотеза в официално заключение от аутопсия, ако нямам по-солидни основания — каза въздържано професор Стюарт.
— Но ако ви попитат, какво ще кажете?
— Ако ми зададат директно такъв въпрос, бих отговорила положително.
— Имаше ли още нещо, което не сте включили в заключението поради опасенията си, че е „отвлечено“? — попита Крис.
— Не, не мисля.
— Съзнавам, че не сте споменали това в официалния текст, но имате ли обичая да си водите лични бележки в такива случаи?
— Разбира се — отвърна събеседницата й, като че ли това бе най-естественото нещо на света. — Водя си такива записки, защото знам, че ако възникне нов интерес към съответния случай, обвинението ще има нужда от тях.
Крис затвори за миг очи и прочете кратка молитва.