— Ако познавате лицето, което търсите, можете да го идентифицирате. Но ако разчитате на тази снимка, за да пуснете съобщение в някое специализирано предаване, че лицето се издирва, може да се сблъскате с проблеми — уточни Джина.
— Казвате, че системата е експериментална. Считате ли, че при това положение материалите могат да се ползват като доказателства в съдебна зала? — попита Карол.
— Стопроцентово, когато става дума за идентифициране на превозни средства. Когато става дума за шофьорите, сигурността е около седемдесет и пет процента — отвърна Джина.
— Хайде, Джина, не бива да бъдем толкова песимистични. Както при всеки доказателствен материал, всичко зависи от начина, по който е представен на съдебните заседатели — възрази Джарвис. — Бих свидетелствал с най-голямо удоволствие за достоверността на данните от нашата система и бих заложил за това професионалната си репутация.
— А като свидетел вие можете да бъдете цитиран като квалифициран експерт, нали, сър? — осведоми се Карол. Не искаше да го притиска, но нямаха никакво време и трябваше да разбере дали са стъпили на стабилна основа.
— Аз не, но някои от колегите ми отговарят на това определение.
— Аз например — намеси се Джина. — Вижте какво, госпожо Джордан, защо не огледате това, с което разполагаме, за да видим дали то не е достатъчно като поддържащо доказателство? Тогава може и да не зависите от мнението на съдебните заседатели за нашите технологии.
Когато си тръгнаха половин час по-късно, Кей стискаше здраво плик със записи и кадри, разпечатани на лазерен принтер. Двете жени съзнаваха, че това е материалът, с който ще притиснат Джако Ванс към стената. Ако Дона Дойл беше още жива, тези снимки бяха последният й шанс. Карол умираше от нетърпение да покаже всичко на Тони. Тръгна към колата и погледна часовника си. Дванайсет и половина. Знаеше, че той трябва да види материалите, но бе крайно време да се връща в Сийфорд. В края на краищата, и Кей можеше да занесе снимките. Карол стоеше нерешително до колата.
Майната му, каза си тя накрая. Беше абсолютно наложително да обсъди доказателствата с Тони. Маккормик и Уортън нямаше да му дадат втора възможност, а тя трябваше да е сигурна, че подготвените доказателства отговарят на полицейските изисквания за възбуждане на следствие.
Мобилният телефон беше с нея. Ако им трябваше, щяха да й се обадят.
Дай Ърншоу притисна здраво рамене към облегалката на колата и повдигна таза си напред в напразен опит да облекчи напрежението в схванатия си гръбнак и да се разположи по-удобно. Щеше й се да можеше да си върши работата със собствения си малък ситроен с удобните ергономични седалки. Който и да бе конструирал полицейския воксхол, е имал предвид хора, доста по-тесни в бедрата и с по-дълги крака от нея.
Неудобните седалки имаха обаче една добра страна — пречеха й да заспи. Дай беше решила твърдо, със злобно упорство, да стои неотлъчно на поста си. Тя споделяше напълно мнението на Томи Тейлър, че това следене е пълно разхищение на време и пари, но смяташе, че има по-фини начини това да се докаже пред съответните власти, отколкото обикновеното кръшкане. Тя познаваше достатъчно добре сержанта, за да храни подозрения за начина, по който той прекарваше досадните нощни часове. Ако Карол Джордан го спипаше, щеше да го понижи в униформен патрул на секундата. А пък следственият отдел беше такова свърталище на клюкари, че тя щеше да разбере рано или късно. Ако не при тази задача, при някоя друга, която можеше да е наистина важна.
На Дай и през ум не й минаваше да критикува открито методите на Джордан. Смяташе да възприеме друг подход — по-скоро скръбно, отколкото гневно. Съжалителни усмивки зад гърба й, подлички реплики — „Всъщност не би трябвало да говоря така, но…“, неща от този род. Работата беше да се намеква при всяка възможност, че всеки гаф се дължи на заповедите на Джордан, а всеки успех — на инициативността на нейните подчинени. Нямаше нищо по-унищожително от бавното, но методично рушене на авторитета. Дай знаеше това отлично. Беше наблюдавала много подобни случаи по време на работата си като полицай в Западен Йоркшир.
Тя се прозя. Очевидно нищо нямаше да се случи. Алан Бринкли си беше в леглото при жена си, в претенциозната модернистична къща, част от новия така наречен „комплекс за управителни кадри“. Може би наистина беше по-лесно да се чисти и поддържа такова жилище, но Дай предпочиташе собствената си рибарска къщурка — една от редицата типови къщи край старите докове, независимо от това, че мястото вече се превръщаше в туристически център. Тя обичаше калдъръмените улички и соления дъх на морето, съзнанието, че поколения йоркширски жени са стояли по праговете на тези къщи и са се взирали към хоризонта в очакване на мъжете си. Имаше такъв късмет, а защо не се чувстваше щастлива? За миг Дай бе обзета от ненавист към самата себе си.