Сравни часовника си с часовника на арматурното табло. За последен път направи същото преди десет минути, но данните вече се разминаваха с пет секунди. Тя се прозя отново и включи малкото портативно радио. Надяваше се малоумните разговори по телефона да са приключили и водещият да е пуснал някаква прилична музика. Тогава, точно докато Глория Гейнър уведомяваше слушателите си, че ще живее, докато знае как да обича, в дома на Бринкли, зад матираните стъкла на входната врата, трепна слаба светлина. Дай стисна здраво волана и се изправи на седалката. Наистина ли ставаше нещо? Или просто някой не можеше да спи и бе станал да си направи чаша чай?
Светлината угасна също така внезапно, както се бе появила. Дай се облегна назад с въздишка, но тогава видя, че изпод вратата на гаража върху алеята към улицата пада тънка светла ивица. Стресната, тя изгаси радиото и свали прозореца. Вдиша острия нощен въздух, който проветри дробовете и изостри сетивата й. Да, това беше. Не можеше да сбърка шума от запалване на двигател с нищо друго.
След миг вратата на гаража започна да се вдига на неравномерни приплъзвания и на алеята се появи кола. Беше колата на Бринкли. Или за да бъдем по-точни, колата, за която Бринкли бе платил всичко на всичко три месечни вноски и която щеше да бъде прибрана обратно в мига, в който хората на фирмата — продавач намереха начин да я вземат, без да разбиват вратата на гаража. Дай видя как Бринкли излиза от колата и се връща в гаража, вероятно за да натисне копчето, с което се задействаше спускането на автоматичната врата.
— Майчице — каза Дай Ърншоу и вдигна прозореца. Натисна копчето за запис на малкия си касетофон и каза развълнувано в микрофона:
— Алан Бринкли напуска в момента дома си с кола. Часът е един и двайсет и седем след полунощ.
Остави касетофона на седалката до себе си и взе радиостанцията, посредством която трябваше да поддържа връзка с Томи Тейлър.
— Тук е Танго Чарли. Танго Алфа, чуваш ли ме? Край.
Тя запали колата. Внимаваше да не се поддаде на рефлекса да включи фаровете. Бринкли беше извадил колата на улицата и я подкара. Мигачът му сигнализираше десен завой. Тя също подкара бавно, без светлини, и го настигна по алеята, която прекосяваше квартала и се вливаше в главната улица.
Дай включи отново радиостанцията и повтори съобщението за сержант Тейлър.
— Танго Чарли търси Танго Алфа. Обектът излезе, чуваш ли ме? Танго Алфа, чуваш ли ме? Край.
На главната улица Бринкли зави вляво. Тя преброи до пет, включи фаровете и пое след него. Той се насочваше към центъра на града, който беше на три мили оттук, движеше се с равна скорост, малко над позволената. Не караше прекалено бавно, за да не би някой патрул да го заподозре, че е пиян, но и не бързаше толкова, че да го спрат за превишена скорост.
— Танго Чарли търси Танго Алфа.
Тя изруга мислено безотговорния си шеф. Имаше нужда от помощ, а той бе изчезнал някъде. Помисли дали да се обади в централата, но те щяха да изпратят три патрулни коли наведнъж, и да подплашат всякакви подпалвачи на територията на графството.
— О, да му се не види — простена тя. Бринкли се отклони от главната улица и навлезе в мрачните улички на един индустриален квартал. По всичко личеше, че имат попадение. Тя отново изгаси фаровете и го последва предпазливо. Когато се озова между високите стени на околните сгради, реши, че е време да повика на помощ някой от униформените колеги. Увеличи звука на радиостанцията и заговори в микрофона:
— Делта Три търси контрол. Край.
По радиостанцията нещо изпращя, после настана пълна тишина. Сърцето й се сви, защото разбра, че е на едно от малкото места в града без радиовръзка. Със същия успех би могла да поиска помощ, ако се намираше в черна дупка в пространството.
Нямаше друг изход. Трябваше да се справи сама.
Дона Дойл вече не чувстваше болки. Носеше се из топлите вълни на бълнуването, виждаше спомените си като в криво огледало. Баща й беше още жив. Двамата бяха заедно в парка, той я подхвърляше нагоре, а дърветата й махаха с клони. После клоните им се превърнаха в ръце. Дона беше заобиколена от приятелите си. Играеха на някаква игра. Всичко й се струваше по-голямо от обикновено, защото тя беше само на шест години. Цветовете се размазаха и сляха — вече беше карнавалната седмица, платформите на шествието сякаш се разтапяха като пъстроцветно желе по улиците.