Хванеха ли го, всичко пропадаше. Тогава никога не би могъл да изплати дълговете си. Морийн никога нямаше да му прости, ако се оставеше да го хванат.
Бринкли плъзна ръка между големия контейнер за боклук и стената на фабриката. Пръстите му напипаха найлоновия плик, който бе оставил тук по-рано. Този път най-удобен за влизане беше прозорецът на канцеларията. Това, че всеки, който би минал пеш или с кола по уличката между сградите, би го видял веднага, не го безпокоеше особено. Никъде наоколо не се работеше нощна смяна, пазачът щеше да се върне едва след час, а фабриката за бои беше последната постройка в дъното на уличката, препречено с ограда от телена мрежа, висока два метра. Никой не би минал оттук за по-пряко.
За пет минути успя да влезе вътре. Минаха още седем, докато инсталира запалителното устройство. Цигареният дим започна да се вие нагоре, приятният му аромат се смесваше с острата химическа миризма на боите, просмукала се навсякъде във фабриката. Боите щяха да пламнат като огнен стълб в пустинята, мислеше доволно Бринкли, докато се измъкваше по тъмния коридор, без да откъсва очи от тлеещия фитил.
Заопипва зад себе си, за да отвори вратата на канцеларията, откъдето бе влязъл. Но вместо да минат през празно пространство, пръстите му докоснаха топла материя. Стреснат, той се обърна рязко и лъчът на фенерчето плисна в очите му, сякаш някой го бе полял с чаша вино. Заслепен, той примигна, за да се предпази от светлината. Опита се да мине през входа, но както беше зашеметен, само се блъсна в стената край нея. Светлината се измести и той чу щракането на затваряща се врата.
— Предай се — каза женски глас. — Алан Бринкли, арестувам те по подозрение в подпалвачество…
— Не! — изрева той като пленено животно и се хвърли с цялото си тяло напред към светлината. Двамата се сблъскаха и паднаха на пода със сплетени крайници, сред трясъка на падащи мебели. Жената под него се боричкаше и се дърпаше като разярена котка, но той беше по-силен и по-тежък — мускулите на тялото му бяха добре тренирани през годините работа в пожарната.
Тя се опита да го удари с фенерчето, но той отблъсна удара с рамо, фенерчето се търколи по пода и спря пред един шкаф. Остана там, като продължаваше леко да се поклаща и полюляващият се лъч осветяваше сцената. Той можеше да види лицето на жената, сгърчено в упорита гримаса, докато тя се опитваше да се освободи. Една мисъл прекоси панически мозъка му — щом той виждаше нея, и тя можеше да види него.
Хванеха ли го, всичко пропадаше. Тогава никога не би могъл да изплати дълговете си. Морийн никога нямаше да му прости, ако се оставеше да го хванат.
Вдигна коляно към корема й и се наведе напред, за да я притисне и да й изкара въздуха. После притисна с ръка гърлото й и така я прикова към пода. Езикът й излезе от устата, докато се бореше отчаяно за глътка въздух. Тогава той я сграбчи за косата със свободната си ръка й дръпна рязко главата й напред, продължавайки да притиска гърлото с другата си ръка. Чу как нещо изпука и тялото й се отпусна в ръцете му. Всичко свърши.
Той се претърколи встрани от нея и остана да лежи на пода, свит на кълбо. В гърлото му се надигна хлипане. Какво беше направил? Знаеше много добре отговора, но въпросът се въртеше непрестанно в главата му. Изправи се на колене, провесил глава като провинено куче. Не можеше да я остави тук. Щяха да я намерят прекалено скоро. Трябваше да я отнесе някъде другаде.
От устните му се откъсна стенание. Насили се да докосне плътта, която въображението му вече рисуваше като студена и безжизнена. Успя да нарами тялото на жената — както го бяха учили да изнася спасените от пожари. Изправи се със залитане, мина тромаво през вратата и се върна при запалителното устройство. Мина от другата страна на фитила, откъдето вече се носеше остра миризма, и стигна до складираните кутии боя, готови да бъдат натоварени на другия ден. Огънят щеше да бъде най-силен тук и нямаше да остави много материал за лаборантите от съдебна медицина. Със сигурност няма да намерят нищо, което да го свърже с нея. Той пусна тялото и то се търколи на пода.
Бършейки сълзите от очите си, Бринкли се обърна и хукна назад. Нощният хлад го обгърна в приятелската си прегръдка. Как бе могъл да стигне дотук? Как бе възможно слабостта му към хубавите неща от живота, към весело прекарване на времето да го доведат до това място? Идеше му да падне на земята и да завие като вълк. Но трябваше да стане, да отиде до колата си, и да отговори на сигнала на пейджъра. Призоваваха го в пожарната. Трябваше да се справи с всичко това. Не за себе си, заради Морийн.