— Не искам да си измивам ръцете, Тони — каза тя настоятелно. — Но ако не въвлечем официално полицията, ще го изтървем.
Чувствата му към нея се надигнаха в топъл прилив.
— Никога не бих могъл да постигна всичко това сам. Когато Джако Ванс застане на скамейката на подсъдимия, то ще бъде благодарение на твоята помощ.
Преди тя да успее да отговори, телефонът й иззвъня и разсече като с брадва близостта между двамата.
— Да му се не види! — каза тя и натисна копчето. — Инспектор Джордан на телефона.
От другата страна се разнесе познатият глас на Джим Пендълбъри.
— Май нашият човек се е развилнял отново, Карол. Този път е фабрика за бои. Изгоря като факла.
— Идвам веднага, Джим. Може ли да ми обясниш как да стигна?
Още преди да го помоли, Тони беше приготвил лист и химикалка, побутна ги към нея и тя започна да драска припряно. После благодари, прекъсна връзката и остана за миг със затворени очи. Отвори ги, набра друг номер и се свърза с централата в своя участък.
— На телефона инспектор Джордан. Има ли повиквания от сержант Тейлър или следовател Ърншоу?
— Не, госпожо — отговори непознат глас. — Уговорката ни е да не търсят връзка, освен ако не се случва нещо около техните обекти.
— Опитайте да се свържете с тях и да им кажете, че ще ги чакам на мястото на пожара във фабриката за бои — индустриална зона „Холт“. Дочуване.
Карол погледна озадачено Тони.
— Излиза, че сме сбъркали.
— Подпалвачът ли е?
— Ударил е отново. Но нито Томи Тейлър, нито Дай Ърншоу са се обаждали, така че явно не е нито един от двамата заподозрени — тя поклати глава. — Явно трябва да започваме отначало. Най-добре да тръгвам, за да разбера какво става всъщност.
— Дано имаш късмет — каза Тони, докато тя навличаше шлифера си.
— Ти ще имаш нужда от повече късмет за разговора си с Уортън и Маккормик — каза Карол, докато вървяха към антрето. На прага тя се извърна импулсивно и постави ръка над лакътя му. — Не се тормози толкова заради Шаз. — Притисна се към него и го целуна по бузата. — Най-важното сега е Джек Хубавеца да си получи заслуженото.
И изчезна в нощта. Лек дъх от парфюма й остана след нея.
Над мътното неоново сияние се беше ширнало ясно звездно небе. От своята наблюдателница под покрива на дома в Холанд Парк Джако Ванс се взираше в лондонската нощ и си представяше как се виждат звездите над Нортъмбърланд. Там го чакаше единствената недовършена работа, единствената нишка, от която можеше да се разплете и изчезне защитното му покритие. Време беше Дона Дойл да умре.
Всъщност доста отдавна не му се бе налагало да убива. Той не обичаше да убива. Това, което го привличаше, бе процесът на разпадане на човешката личност, постепенната деградация под въздействието на болката и инфекцията. Припомни си една, която опита да се държи предизвикателно. Отказваше да яде, да пие, и да ползва химическата тоалетна. Създаде му проблеми, но не издържа дълго. Беше си направила сметката без инфекциите, които тръгваха от натрупването на екскременти по пода. Единствената й цел беше да бъде достатъчно отблъскваща, та той да не я докосва, но не постигна и нея.
Трябваше наистина да се отърве колкото е възможно по-скоро от последната Джили. Съществуванието й го тревожеше, дразнеше го постоянно като ухапване от комар, възпалено от постоянния допир с дрехата. Нямаше как да предприеме нещо извънредно, докато полицията душеше наоколо след смъртта на Шаз Боуман. Едно непредвидено отиване в Нортъмбърланд можеше да им се стори подозрително. Последното му посещение беше прекалено кратко, за да се справи с мръсницата, както трябва. Не трябваше да пропуска и намесата на Тони Хил. Дали този човек наистина бе открил следа или просто се опитваше да го стресне, за да направи нещо, с което сам да се издаде?
При всички положения тя трябваше да изчезне. Възможността още да е жива го поставяше в смъртна опасност. Трябваше да я убие още същата вечер, когато уби и Боуман, но се страхуваше, че движенията му по това време ще бъдат проследени прекалено внимателно. А беше и прекалено изтощен, за да си свърши работата както трябва.
Щеше да се наложи да разчита на недостъпността на скривалището си. Тя беше като жива погребана под каменните плочи. Единствените хора, които знаеха за съществуванието на криптата, бяха двамата строители, които трябваше да иззидат съвършено проектирания вход. Преди дванайсет години хората все още вярваха в ядрената заплаха. Приказките му, че иска да си осигури бомбено скривалище, най-много да го бяха представили пред местното население като чудак. Беше сигурен, че всичко това е забравено много отдавна.