Все пак трябваше да я убие. Не тази нощ. Утре беше на снимки рано сутринта и трябваше да поспи, колкото го позволяваха тревогите му. Но след ден-два можеше да се измъкне за една нощувка на вилата, и тогава щеше да се погрижи за момичето.
Трябваше да се възползва пълноценно от нея. Щеше да се наложи да почака, преди да може отново да си достави подобно удоволствие. Някаква мисъл трепна в съзнанието му. Ако наистина искаше да се почувства отново сигурен, може би трябваше да предаде един урок и на Тони Хил, нещо по-лично, отколкото работата с Шаз Боуман. Джако Ванс гледаше нощния град и се чудеше дали има някаква жена в живота на Хил. Реши да попита на закуска жена си дали Тони Хил е споменал нещо в този смисъл.
Убийството на Шаз Боуман мина лесно. Едно повторение на същото с приятелката на Тони Хил би трябвало да е още по-лесно.
Бръкнала с ръце дълбоко в джобовете на шлифера си, с вдигната яка, за да се защити от острия вятър, който духаше откъм устието, Карол Джордан се взираше безизразно в димящите останки от фабриката за бои. Нощното й бдение траеше вече три часа, но още не можеше да събере сили да си тръгне. Петима пожарникари с жълти шлемове, изпоцапани със сажди, ту влизаха, ту излизаха от руините. Някъде вътре, в тази скърцаща коруба, други се опитваха да проникнат в самото сърце на пожара. Карол постепенно осъзнаваше, че не й трябват техните показания, за да разбере защо Дай Ърншоу не е отговорила на повикванията от централата да се яви на мястото на пожара.
Защото Дай Ърншоу вече е била там.
Карол чу как зад гърба й спря кола, но не се обърна. Чу шумоленето на лентите, с които се огражда местопрестъпление, и до нея се изправи Лий Уитбред, който й поднасяше картонена чаша с кафе.
— Помислих си, че може да имате нужда от това — каза той.
Тя кимна и пое безмълвно чашата.
— Нищо ново, така ли? — обикновено подвижното му лице сега изразяваше само тревога.
— Нищо — каза Карол. Махна пластмасовия капак от чашата и я поднесе към устните си. Кафето беше горещо, силно и учудващо добро.
— В участъка няма и следа — каза Лий и скри цигарата си в шепи, за да я запали. — Отидох до къщата й, за да проверя дали пък не е решила да се откаже и да се прибере да спи, но няма такива признаци. Завесите на спалнята са спуснати. Възможно ли е да спи с тапи за уши?
Както става с всяко ченге, професионалният му песимизъм се примесваше с надежда, когато изникнеше съмнение, че някой колега се е класирал за почетно погребение.
Тапите за уши бяха прекалено неубедителен вариант, за да събудят надежда у Карол. Тя самата знаеше, че Дай Ърншоу не е от хората, които изчезват внезапно, а Лий би трябвало да съзнава още по-добре, че колежката му няма да се върне.
— Видяхте ли сержант Тейлър? — попита тя.
Лий прикри с ръка лицето си, дърпайки ожесточено от цигарата.
— Каза, че тя така и не се обадила. Остана в участъка, за да следи дали там няма да постъпят някакви сведения.
— Надявам се междувременно да измисли нещо по-убедително — каза мрачно Карол.
От опожарените останки на фабриката излязоха трима души и свалиха дихателните апарати от лицата си. Единият се отдели от другите двама и тръгна към Карол. Когато доближи на няколко крачки, Джим Пендълбъри спря и свали шлема си.
— Безкрайно съжалявам, Карол.
Карол вдигна рязко глава, после кимна уморено.
— Предполагам, няма никакво съмнение?
— Място за съмнение има винаги, преди да е пристигнало заключението на патоанатомите. Но имаме основания да считаме, че тялото е на жена, а непосредствено до нея има разтопен предмет, който прилича на радиостанция.
Гласът му беше мек, изпълнен със съчувствие. Тя видя израза на лицето му и си припомни, че той знае какво е да губиш хора, за които си поел отговорност. Искаше й се да го попита колко време ще мине, преди да може да погледне собственото си лице в огледалото.
— Мога ли да я видя?
Той поклати глава.
— Температурата вътре е все още много висока.
Карол въздъхна. Беше остра, кратка въздишка.
— Ако някой ме търси, ще бъда в кабинета си.
Тя хвърли картонената чаша, обърна се, мина под лентите и забърза слепешком към убежището на колата си. След нея остана локвичка кафе върху асфалта. Лий Уитбред хвърли угарката си в локвичката и се заслуша потиснато в предсмъртното й съскане. После вдигна поглед към Джим Пендълбъри и каза: