— Но можем да отидем до Файв Уолс Холт все пак — каза Леон.
— Не и преди да си изпиеш бирата — отбеляза Саймън.
— Зарежи бирата — нареди Крис. — Най-вероятно на гарата не е слязла само тя. А ако ще обикаляме по хорските къщи да разпитваме, не е зле да не миришем на пивоварна. — Тя се изправи. — Хайде да потегляме, за да открием прелестите на природата в Нортъмбърланд. Взехте ли си гумени ботуши?
Саймън и Леон се спогледаха стреснато.
— Благодаря, Крис — измърмори саркастично Леон, когато се потътриха подир нея под кроткия дъждец.
Алан Бринкли стоеше под душа. Водата, която плющеше върху него като водопад, беше почти вряла. Човекът, който вземаше решенията, бе преценил най-сетне, че пожарникарите, които се опитваха да потушат огъня във фабриката за боя, могат да бъдат сменени. На тяхно място застъпи по-малка група колеги, които щяха да заливат с вода тлеещите места и да се оглеждат за нещо важно, което биха могли да видят сред останките. След откриването на трупа никой не можеше да си позволи да пропусне доказателство.
При мисълта за трупа Бринкли почувства, че го втриса от глава до пети. Въпреки че банята беше потънала в гореща пара, той усети, че зъбите му тракат. Не искаше да мисли за трупа. Трябваше да се държи нормално. Нормално, това беше целта. Но какво означаваше всъщност „нормално“? Как се държеше обикновено след тежък пожар? Какво казваше на Морийн, когато се прибереше? Колко бири изпиваше след това? Какво забелязваха по лицето му неговите приятели?
Той се облегна на горещите плочки по стената на душ-кабината. От очите му рукнаха сълзи и се смесиха с горещата вода. Слава Богу, че в новата сграда на пожарната душовете бяха изолирани, не като в старата, в едно общо помещение — така беше, когато се обучаваше за пожарникар. Сега никой не можеше да го види, че плаче под душа.
Не можеше да пропъди миризмата от ноздрите си, нито да промие вкуса от устата си. Знаеше, че това е плод на въображението му — острата миризма на горящи химикали във фабриката изместваше всякакъв дъх на изпепелена човешка плът. Но независимо от всичко чувството беше истинско. Той дори не знаеше името й, но вече я познаваше — знаеше какъв е мирисът и вкусът на тялото й сега.
Устата му се отвори в беззвучен писък и той блъсна с юмрук масивната стена. Не се чу никакъв звук. Зад него халките на завесата изтракаха и някой я дръпна встрани. Той се обърна бавно и се сви в ъгъла на кабината. Беше ги виждал вече — и мъжа, и жената — бяха дошли на местопрестъплението. Видя, че устните на жената се движат, чу гласа й, но не можа да схване какво му казва тя.
Вече нямаше никакво значение. Това бе единствената мисъл, която му доставяше някакво облекчение. Той се хлъзна по стената, клекна и се сви като човешки зародиш. Най-сетне гласът му се върна и той захлипа като бито дете.
Крис Дивайн беше само на няколко мили от Нюкасъл, когато мобилният й телефон иззвъня.
— Тони е на телефона. Някакви открития?
Тя го осведоми за незначителните резултати от сутринта, а той на свой ред й разказа за провала на опита си да убеди Уортън и Маккормик да приемат сериозно представените материали.
— Същински кошмар — продължи той. — Не можем да се мотаем така до безкрайност. Ако Дона Дойл е още жива, всеки час е от значение. Крис, струва ми се, че единственото, което ни остава, е аз да го притисна с доказателствата, и да се надяваме, че ще се уплаши и ще признае, или най-малкото ще направи нещо, което ще го уличи.
— Точно същото решение стана причина за смъртта на Шаз — каза Крис. При споменаването на името й мъката я връхлетя като удар с юмрук. Ако само можеше да не мисли за светлото присъствие на Шаз в живота й и за мрака, който бе останал на нейно място, може би щеше да успее да поддържа илюзията за някогашната жизнерадостна Крис Дивайн. Но всеки път, когато някой споменеше пред нея Шаз, имаше чувството, че й спира дъхът. Предполагаше, че тя не е единствената, която преживява нещо подобно — сигурно затова говореха толкова рядко за Шаз.
— Нямах намерение да го направя сам. Трябва ми помощ.
— Какво става с Карол?
Настана дълго мълчание.
— Снощи загина една от подчинените й.
— Лоша работа. Подпалвачът ли е бил?
— Да, подпалвачът. Сега се е отдала на самобичуване, защото мисли, че помощта, която ни оказа, я е накарала да пренебрегне дълга си. Всъщност няма нищо подобно, но тъкмо днес не мога да я откъсна от задълженията й в Сийфорд.