Той подръпна крайчеца на ухото си. Явно продължаваше да я преценява. Накрая каза:
— Чудех се кога някой от вас ще забележи.
Карол издиша шумно през носа си.
— Би било от полза някой да ни насочи. Вие сте специалистите в края на краищата.
— Вашият предшественик не беше на същото мнение — отбеляза Пендълбъри съвсем равнодушно, все едно коментираше цената на рибата. Целият ентусиазъм, с който бе говорил досега за работата си, се бе изпарил. Карол трябваше да си вади сама заключенията, а те не бяха окуражаващи.
Тя сложи папката на бюрото на Пендълбъри и я отвори.
— Това е било преди. Говорим в сегашно време. Да не искате да ми кажете, че имате и други случаи на съмнение за умишлен палеж?
Той хвърли поглед на най-горното досие в папката и изсумтя.
— Колко назад искате да се върнем?
Тони Хил седеше сам зад бюрото си. Привидно подготвяше материалите за днешния си семинар, но мислено бе много далеч оттук. Мислеше за всички мозъци с психопатична нагласа някъде там, навън, оформени вече така, че да причинят болка и страдания на много хора.
Дълго време сред психолозите битуваше теория, която отричаше съществуванието на злото. Според тази теория най-ужасните ексцесии на повечето лица с нарушена социална адаптация, хора, отвличали, измъчвали и убивали, се приписваха на стечение на определени обстоятелства в тяхното минало. Предполагаше се, че натрупването на определен брой обстоятелства достига кулминацията си в едно определено събитие, което подлага тези хора на тежък стрес и ги тласка отвъд границите на допустимото в едно цивилизовано общество. Но Тони никога не бе приемал тази теория за напълно задоволителна. Тя неминуемо налагаше въпроса защо други хора, произхождащи от идентични социални среди, преживели същите страдания и лишения, не се превръщат в психопати, а продължават да водят полезен, съзидателен живот на социално интегрирани личности.
Сега учените търсеха генетично обяснение, опитваха се да намерят частица от кода на ДНК, която да обясни тези отклонения. Този отговор пък му се виждаше прекалено гладък. Прекалено много напомняше на някогашното твърдение, че някои хора са си лоши по принцип и толкова. Такова обяснение избягваше поемането на отговорност по начин, който му се струваше отблъскващ.
Тази дилема винаги го бе занимавала особено много. Той съзнаваше причините, поради които бе толкова добър професионалист. Беше вървял в стъпките на хората, които преследваше, бе извървявал голяма част от техния път. И винаги, в една точка, която сам не бе в състояние да определи, пътищата им се разделяха. В момента, когато те ставаха преследвачи на първа линия, той се превръщаше в преследвач на втора линия. Преминеха ли границата, той се впускаше по дирята им. Но все пак животът на всеки един от тях се бе отразил донякъде на неговия. Фантазиите, които ги тласкаха към престъплението, бяха свързани със секса и смъртта. Неговите фантазии за секс и смърт бяха свързани с профилирането. Понякога се чувстваше ужасяващо близко до тях.
Това му напомняше на прочутата дилема за кокошката и яйцето. Дали импотентността му бе плод на страха, че невъздържаната проява на сексуалност може да доведе до насилие и смърт? А може би съзнанието за това колко често сексуалното желание води до убийство бе подействало на тялото му така, че да реагира с полова немощ? Надали щеше някога да разбере. В каквато и посока да функционираше веригата, работата несъмнено се бе отразила дълбоко на личния му живот.
Незнайно защо си припомни блясъка на непресторен ентусиазъм в очите на Шаз Боуман. Помнеше, че и той някога се бе чувствал така, преди възторжеността му да бъде охладена от познанието за ужасите, които едно човешко същество може да причини на друго. Но може би щеше да съумее да се възползва от познанията си, за да помогне на тези хора да си изградят броня, по-сигурна от тази, с която бе разполагал той. Дори да не съумееше да постигне нещо повече, такъв резултат би бил напълно задоволителен.
В друга част на града Шаз натисна бутона на мишката и затвори файла. Без да забелязва какво прави, изключи и компютъра и продължи да се взира невиждащо в екрана, който постепенно потъмня. Когато реши да изрови в Интернет всичко, което би й помогнало да опознае миналото на Тони Хил, бе очаквала да попадне на шепа справки, и ако има късмет, и копия от няколко публикации във вестникарските архиви.