— Ако имаме малко късмет, ще хукне като навит на пружина право към мястото, където убива жертвите си. Ще изпитва нужда да се убеди, че там наистина няма нищо, което би го уличило, ако се случи невероятното и аз успея да убедя хората от криминалния отдел да вземат заповед за обиск.
— Мислиш, че ще тръгне сега?
— На това залагам. Според графика първата му среща утре е в три следобед. Оттам нататък седмицата му е ужасно натоварена. Трябва да тръгне сега.
Крис простена.
— Хайде пак по M1!
— Тръгваш ли с мен?
— Тръгвам — каза тя уморено. — Имаме ли някакъв план?
— Аз тръгвам веднага. Той ни видя как тръгваме заедно с моята кола, така че според него тук е чисто. Аз карам направо към Нортъмбърланд, за да имам известна преднина. Ти се опитай да се движиш подир него, когато се появи. Ще държим връзка по телефона.
— Добре поне, че ще пътуваме по тъмно — каза тя. — Да се надяваме, че не може да забележи едни и същи фарове зад себе си по целия път — тя отвори вратата, излезе, но се облегна назад и продължи да говори през прозореца: — Не мога да повярвам, че се хванах на това хоро. Бихме целия път от Нортъмбърланд до Лондон, само за да завием и да тръгнем обратно към Нортъмбърланд. Сигурно и двамата сме се побъркали.
— Не. Просто сме твърдо решени да си свършим работата.
Няма съмнение, че е решил, мислеше Крис, докато вървеше към колата си и наблюдаваше Тони, който направи обратен завой и потегли по същия път, по който бяха дошли. Господи, помисли си тя, вече е седем. До Нортъмбърланд имаше пет-шест часа път. Дано на края на пътя не ги очакваха силни преживявания, защото вероятно нямаше да издържи.
Намери по радиото някаква станция, която пускаше хитове от шейсетте, и започна да припява. Не й се наложи да пее дълго, защото скоро градинската врата на Ванс се плъзна встрани и се появи дългата сребриста муцуна на мерцедеса.
— Хубавец — отбеляза тя, запали двигателя и потегли полека след него, но без да го изпуска от поглед. Тръгнаха по Холанд Парк Авеню, оттам излязоха на шосе А40. Докато прекосяваха Актън и Ийлинг, Крис започна да се притеснява. Това не беше просто по-живописният път към Нортъмбърланд. В цялата работа имаше нещо ненормално. Не й се вярваше, че ще кара на запад до околовръстното шосе М25, само за да заобиколи града и да излезе на M1.
Внимаваше да не го изпусне по светофарите, като гледаше винаги да спре на една кола разстояние от него. Не беше лесно, но силното улично осветление помагаше. Най-сетне се появиха табелите за М25 и Крис се приготви да влезе в отклонението, въпреки че Ванс не даваше признаци да се кани да излезе от платното, по което се движеше. Каза си, че той сигурно ще свърне в последната минута, защото може да се опасява от проследяване.
Но не стана нищо подобно. Тя беше тази, която трябваше да се връща в лентата в последната минута. Натисна газта, за да не изпусне задните му светлини. Успя само защото той караше точно на границата на позволената скорост, като човек, който не би искал в никакъв случай да го спират. Крис извади телефона и набра Тони.
— Тони? Крис се обажда. Виж какво, движа се по М40, право на запад по петите на Джек Хубавеца. Накъдето и да е тръгнал, не пътуваме към Нортъмбърланд.
Откриването на менгемето ги накара да търсят още по-трескаво. Тъй като съзнаваше колко странно би трябвало да изглежда това на Дорийн Елиът, Кей се опитваше да отвлича вниманието й с бъбрене.
— Чудесно са се справили майсторите — каза тя възторжено.
Очевидно улучи темата. Госпожа Елиът се обърна към кухнята и плъзна ръка по полирания дървен плот.
— Кухнята я направи нашият Дерек. Господин Ванс не пестеше нищо. Искаше най-доброто, да има всичко необходимо — тя посочи към капаците на вградените уреди. — Пералня, миялна машина, хладилник, фризер, всичко е прибрано тук.
— Предполагам, че идва често тук с жена си — поде Кей.
Този път явно подразни с нещо госпожа Елиът. Тя се намръщи.
— Ами първоначално той каза, че щели да идват тук за уикендите. Но в края на краищата тя така и не дойде. Той казва, че тя си била градско момиче. Не й харесва селският живот, разбирате ли. Ами то стига само да я видите веднъж по онова, нейното предаване, за да ви стане ясно, че няма да се събира с хора като нас. Не е като господин Ванс.
— Какво? Изобщо ли не е идвала? — Кей се постара да покаже, че е удивена от чутото. Следеше с половин око Саймън и Леон, но се опитваше да не пропуска и реакциите на госпожа Елиът. — Опитваме се да разберем кой, освен вас би могъл да има ключ — каза тя припряно, като забеляза, че лицето на жената се вкамени напълно.