Тони се загледа озадачено в светлините, които трептяха пред него по магистралата, и отвърна.
— О, да му се не види! Самолет? Доколкото разбирам, не можеш да говориш?
— Точно така. Оставам тук, за да се уверя, че обектът няма да бъде предупреден от контролната кула.
— Питай колко трае полетът до Нюкасъл.
Чу се приглушен разговор, после Крис заговори отново:
— Казва, че летят на „Ацтек“, което означавало, че полетът ще им отнеме два и половина до три часа. Няма как да пристигнеш преди тях.
— Ще направя, каквото мога. Крис… благодаря!
Той затвори и продължи да шофира и включи темпомата. Значи някъде между два и половина и три часа? В такъв случай Ванс щеше да има още път до Файв Уолс Холт — с такси или наета кола, а и двете не се намираха лесно в неделя през нощта. И все пак Крис беше права. Нямаше начин той да успее да се добере до бърлогата на Ванс преди него.
— И точно затова постъпи така, разбира се — допълни Тони на глас. Ванс не беше глупак. Знаеше, че Тони е уведомен за къщата му на север и бе съвсем естествено да предположи, че след като противникът му размъти водата в Лондон, ще се отправи натам. Ванс обаче не знаеше, че Тони вече е изпратил трима други профайлъри в Нортъмбърланд. Надяваше се поне, че те са още там и продължават с издирванията, защото не бяха го уведомявали за някаква промяна в плановете си. Така погледнато, от ранния следобед изобщо не ги беше чувал. Тогава бе звъннал на Саймън, и той го уведоми, че обикалят по къщите и разпитват дали някой не е виждал Дона Дойл.
Но това не беше достатъчно. Трима младши следователи, които при това не бяха от местната полиция, нямаха достатъчно опит, нямаше и старши офицер, който да дава нарежданията. Щяха да се объркат, нямаше да знаят как и кога да се изправят срещу Ванс. Нямаше да знаят кога да отстъпват и кога да нападнат. Имаше само един човек, който би могъл да стигне навреме до къщата на Ванс и да овладее Саймън, Леон и Кей.
Тя вдигна слушалката още при второто иззвъняване.
— Главен инспектор Джордан.
— Карол, аз съм. Как си?
— Не много добре. Честно казано, радвам се, че чувам човешки глас. В момента се чувствам като прокажена. Подчинените ми се държат отчуждено, защото поне отчасти ме винят за смъртта на Дай Ърншоу. Не мога да се виждам с Джон Брандън, защото предстои разследване и не бива да се създава впечатление, че той е предубеден. Не ми дават да разпитвам Алан Бринкли, защото съм пряко засегната от случая. И трябва да ти кажа, че след като съобщих на родителите за смъртта й, почвам да си мисля, че има нещо добро в обичая на древните гърци да убиват вестителя, който носи лоши новини. Може да е било облекчение за самия него.
— Съжалявам. Не биваше да те въвличам в тази история с Ванс — каза той.
— Нищо подобно — отвърна тя твърдо. — Някой трябва да спре Ванс, а никой друг, освен мен не би си направил труда да те изслуша. Не те виня за това, което стана в Сийфорд. Отговорността беше само моя. Не трябваше да водя проследяването от разстояние. Знаех, че не грешиш, затова трябваше да действам според убеждението си и да настоявам за необходимия брой полицаи, за да се проведе пълноценно наблюдение, а не тази половинчата работа. Ако бях направила така, Дай Ърншоу щеше да е още жива.
— Не можеш да бъдеш толкова сигурна — възрази Тони. — Всичко можеше да се случи. И да бяха двойка, другият можеше да отиде да пикае точно в критичния момент, или можеха да се разделят, за да заобиколят сградата от двете страни. Ако някой има вина, това е сержантът. Не само защото от тях се очакваше да поддържат постоянна връзка, но и защото той й беше непосредствен началник. Той носеше отговорност за нея, но пренебрегна дълга си.
— А моят дълг към тях?
Тони поклати глава.
— Карол, не бъди толкова сурова със себе си.
— Не мога. Но стига сме говорили за това. Ти къде си? И какво става с Ванс?
— В момента се движа по шосе M1. Денят беше доста натоварен — той продължи да се движи по дясното платно, съсредоточен само върху движението около себе си и гласа на жената на другия край на линията, и се зае да обяснява положението на Карол.
— Така че в момента той е някъде между Лондон и Нюкасъл? — попита Карол.
— Именно.
— Ти не можеш да стигнеш навреме, нали?
— Не.
— Но аз бих могла.
— Вероятно. Може би, ако включиш синята светлина. Не мога да настоявам за такова нещо, но…
— И без това няма какво да правя тук. В почивка съм, и тъкмо тази нощ никой няма да повика прокажения главен инспектор по спешност. По-добре да върша нещо, отколкото да седя тук и да се самосъжалявам. Дай ми по-точно описание на мястото. Ще ти се обадя, когато наближа Нюкасъл.