— Тони, тя може да е тук. Под къщата има подземие. Входът е замаскиран. Ванс казал на строителите, че иска да има противоядрено скривалище.
— Противоядрено скривалище? — беше очевидно, че той не й вярва.
— Това е било преди дванайсет години. Тогава още се говореше, че може да има ядрена война с Русия — настоя жалостиво Кей. — Важното е, че тя може да е там долу, а ние не бихме могли да я чуем, дори да стоим точно над нея. Трябва на всяка цена да намерим входа.
— Нищо подобно. Оставете всичко, както си е. Той е на път към къщата. Наел е самолет, Кей. Вероятно идва към вас, за да се убеди, че наистина е заличил всякакви следи. Разбираш ли, Кей, трябва да го хванем на местопрестъплението. Трябва да следим мястото и да го заловим в действие, без някой да е докосвал нещо наоколо.
Още докато той говореше, Кей забеляза с удивление как подът на няколко фута пред нея започна да се движи. Една от плочите помръдна и започна беззвучно да се върти около оста си. Саймън беше намерил ключа. Кей се задави от нахлуващото отдолу зловоние. Когато отново задиша нормално, тя каза:
— Късно е вече. Открихме входа.
Саймън стоеше надвесен над отвора, през който се виждаха каменни стъпала, и надничаше надолу. Напипа електрическия ключ и изведнъж ярка светлина заля подземието. Възцари се дълго мълчание. После Саймън се обърна към Кей. Лицето му беше бяло като вар.
— Ако говориш с Тони, кажи му, че открихме и Дона Дойл.
Той барабанеше с пръсти по страничната облегалка. Пръстите бяха единствената движеща се част на цялото му тяло — неподвижно и напрегнато като тялото на лъв, който се готви за скок. Дори не се опитваше да се стегне всеки път, когато малкият самолет се раздрусваше от въздушни ями. Оставяше тялото си да се справи само с движението. Навремето имаше обичая да гризе ноктите на дясната си ръка, когато беше нервен. Загубата на дясната ръка се оказа прекалено радикално лечение на този лош навик — самият той имаше обичая да се шегува така мрачно пред публика. Сега вече се бе приучил да пази пълна неподвижност — помагаше му съзнанието, че нищо няма да стане по-бързо или по-лесно, ако нервничи. Освен това неподвижността действаше много по-смущаващо на околните.
Шумът на мотора се промени. Пилотът започна да се готви за приземяване. Джако надникна през прозореца към светлините на предградията, които се виждаха размазано през пелената на ситния дъждец. Беше оставил Тони Хил с пръст в уста. По никакъв начин не би могъл да изпревари самолета. А не разполагаше с помощници — Джако го бе разбрал от собствените си дискретни проучвания, а думите на Мики и на самия Тони го потвърждаваха.
Той усети сътресението от удара на колелата върху пистата. Самолетът потръпна леко, залитна, после пое бавно по пистата към хангарите на клуба по въздухоплаване. Още не бяха спрели напълно, когато Джако отвори вратата. Скочи на пистата и се озърна да види познатия силует на ленд роувъра. Сам Фоксуел и брат му винаги с радост предлагаха услугите си да докарат колата на летището срещу двайсет паунда. Той им се беше обадил и те бяха обещали да бъдат тук, когато пристигне.
Но колата я нямаше. Той почувства лек пристъп на паника. Не беше възможно да го провалят точно днес. Пилотът прекъсна мислите му, сочейки към дълбоката сянка от едната страна на хангара.
— Ако търсите ленд роувъра, ето го там. Видях го, докато рулирахме по пистата.
— Тръгвам — Джако бръкна в джоба си и извади банкнота от двайсет паунда. — Пий една бира от мен. До скоро, Кийт.
Докато профучаваше по тесните, криволичещи странични пътища, за да се добере най-бързо до мястото, което считаше за свой истински дом, прехвърляше на ум всичко, което трябваше да направи през двата часа преднина, спечелена пред Тони Хил. Първо трябваше да провери дали малката мръсница е още жива, и ако случайно е така, да я убие незабавно. После — трионът, пликовете за отпадъци и накрая товари всичко в ленд роувъра. Преди да тръгне, почиства подземието с високонапорния маркуч и — право към болницата. Щеше ли да има достатъчно време? Или просто да развали електромотора, с който се отваряше вратата към подземието? В края на краищата, Хил нямаше откъде да разбере за съществуването на подземие, а местната полиция в никакъв случай нямаше да обискира само по негово настояване — особено когато ставаше дума за дома на виден местен данъкоплатец като Джако Ванс. А всъщност изобщо не се знаеше дали Тони Хил ще се появи.
Може би щеше да е най-добре само да я убие и да остави почистването за друг път. Щеше да е много забавно да си говори с Тони Хил само на няколко метра разстояние от последната си жертва. Устата му се изкриви в грозна гримаса. Налагаше се Дона Дойл да остане и последна негова жертва — за дълго време. Проклет да е Тони Хил. Защо му трябваше да се намесва? Но Джако Ванс имаше планове за Тони Хил. Щеше да дойде време, когато всичко ще се уталожи, Хил ще се примири с провала си, и тогава Джако щеше да започне да действа. Тони Хил щеше да иска от все сърце никога да не си е пъхал носа в хорските работи.