Фаровете прорязваха дълбокия мрак. Беше стигнал върха на хълма и вече слизаше надолу към своето убежище. Пред него би трябвало да се стели непрогледна тъмнина, но вместо това по подрязаната влажна трева и сивия чакъл около къщата струеше светлина. Джако натисна рязко спирачките и ленд роувърът се закова на място. Какво, по дяволите?…
Седеше неподвижно зад волана. Мислите му препускаха трескаво, адреналинът прииждаше в кръвта му. Тогава отзад светнаха фарове, колата стигна точно зад него, зави и спря. Нямаше път назад. Ванс бавно вдигна крак от спирачката и остави колата да върви полека надолу по наклона към къщата. Фаровете зад него трепнаха, изместиха посоката си и колата тръгна по петите му. Когато наближи, видя втора кола, паркирана от другата страна на входната алея, така че блокираше пътя му, ако поискаше да продължи.
Ванс продължи да се движи към вилата. В стомаха му се надигаше ледената вълна на страха, но тя му помогна да се съсредоточи. Той спря, скочи от колата — въплъщение на възмутен собственик — и се изправи срещу младия чернокож мъж, който стоеше на прага.
— Какво, по дяволите, става тук? — попита той.
— Съжалявам, но трябва да ви помоля да останете отвън, сър — каза почтително Леон.
— Какво искате да кажете? Това е мой дом. Кражба ли е имало? Какво става? И кой, по дяволите, сте вие?
— Младши следовател Леон Джексън от лондонската полиция — той му показа картата си.
Ванс включи чаровното си излъчване.
— Озовали сте се доста далеч от дома.
— Следствието го налага, сър. Удивително е колко далеч може да те доведе в наши дни едно разследване — с тези електронни комуникации и напредъка на пътното строителство — Леон говореше спокойно, но не изпускаше нито за миг Ванс от очи.
— Вижте какво, вие очевидно знаете кой съм. Знаете също, че къщата е моя. Не можете ли поне да ми кажете за какво става дума?
Отзад се чу клаксон, Ванс се обърна и видя, че колата, която го следваше надолу по склона, спря точно пред вратата на оградата — сега вече не можеше да се излезе и оттам. Беше напълно обграден. Господи, дано поне онази кучка да е мъртва. От колата излезе друг мъж и тръгна по чакълената пътека към него.
— Вие също ли сте от лондонската полиция? — попита Ванс. Опитваше се да съхрани чаровното си излъчване с професионален рефлекс.
— Не — отвърна Саймън. — Аз съм от Стратклайд.
— Стратклайд? — за момент Ванс се смути. Преди години имаше едно момиче от Лондон, но не бе вземал нито една от Стратклайд. Северняшкият им акцент му ходеше по нервите. Напомняше му за Джими Линдън и за всичко, което бе имало значение за него. Така че, щом тук имаше шотландско ченге, не бе възможно да издирват момичетата. Всичко щеше да се оправи, убеждаваше се Ванс. Пак щеше да се измъкне.
— Точно така, сър. Работим заедно със следовател Джексън, но са ни възложени различни аспекти на случая. Намирахме се наблизо и ни съобщиха, че от преминаваща кола била забелязана светлина в къщата. Затова решихме да проверим на място.
— Похвално решение, господа. Но не е ли по-добре да вляза и аз, за да проверя дали нещо не липсва? — той понечи да заобиколи Леон, но полицаят беше по-бърз. Протегна ръка, препречвайки пътя на Ванс, и поклати глава.
— Опасявам се, че не може, сър. Става дума за местопрестъпление, нали разбирате. Трябва да сме сигурни, че никой няма да заличи следите.
— Местопрестъпление ли? Какво е станало тук, за Бога? — тонът трябва да е тревожен, нареждаше той сам на себе си, опитвай се да изглеждаш загрижен. Това е твоята къща, ти си невинен човек и държиш да разбереш какво се е случило в собствения ти дом.
— Опасявам се, че става дума за смърт при подозрителни обстоятелства — отвърна студено Саймън.
Джако отстъпи уж неволно назад и покри лицето си с ръце, за да прикрие явното си облекчение. Слава Богу, мъртва беше. Мъртъвците не дават показания. Успя да постигне израз на тревожно безпокойство и вдигна очи.
— Но това е ужасно! Смърт? Тук? Кой… как? Тук живея само аз. Освен мен в къщата не влиза никой. Откъде се е взел тук мъртвец?