Той си пое дълбоко дъх и застана с лице срещу тях.
— Но не е изключено тук някъде да се крие друг сценарий. Ако съществува такъв, нашата работа е да го открием.
Шаз почувства как възбудата започва да тлее като тих огън в стомаха й, все пак достатъчно силно, за да изтласка назад спомена за преживяното от Тони Хил при последната му среща със сериен убиец. Това беше първата й възможност. Ако в тези списъци имаше жертви на неразкрити убийства, тя щеше да ги открие. Нещо повече, тя щеше да стане техен защитник. И да отмъсти за тях.
Престъпниците често биват залавяни случайно. Той беше наясно с това; беше гледал предавания на такива теми по телевизията. Денис Нилсън, убиецът на петнадесет млади безпризорни мъже, бил разкрит, защото човешка плът запушила отходните канали в дома му; Питър Сътклиф, Йоркширският изкормвач, убил тринайсет жени, бил спипан, когато откраднал номерата на лека кола, за да ги сложи на своята; Тед Бънди — маниакът — некрофил с четиридесет жертви, бил арестуван, защото профучал без запалени фарове покрай патрулна полицейска кола. Това не го плашеше, а по-скоро добавяше допълнителен приятен трепет към прилива на адреналин, който съпровождаше запалването на поредния пожар. Мотивите му може и да бяха съвсем различни от техните, но рискът, на който се излагаше, бе почти същият. Шофьорските му ръкавици, толкова меки някога, почти винаги овлажняваха от избилата пот.
Някъде около един часа сутринта той паркира колата си на внимателно подбрано място. Никога не я оставяше в жилищен район, защото вземаше предвид старческото безсъние и склонността на младите да се прибират късно през нощта. Вместо това предпочиташе паркингите пред магазините „Направи си сам“, пустите парцели зад някоя фабрика, или площта пред затворени през нощта гаражи. Най-подходящи бяха обаче автокъщите за коли втора ръка — никой не би забелязал още една кола, оставена там за час-два през малките часове.
Никога не носеше и сак, защото чувстваше, че ще изглежда подозрително по това време на нощта. Не му се искаше да го мерне някой полицай и да реши, че е крадец и носи нанякъде плячката си. А дори и някой отегчен полицай, патрулиращ през нощта, да го накараше да опразни пред него джобовете си, не би намерил в съдържанието им нищо подозрително. Малко връв, старомодна медна запалка, пакет цигари, от който липсваха една-две, омачкано картонче кибрит с една-две останали клечки, вчерашен вестник, швейцарско джобно ножче, смачкана носна кърпа с петна от машинно масло по нея, и малко, но мощно фенерче. Ако тези предмети даваха основание за арест, килиите би трябвало да бъдат претъпквани всяка нощ.
Вървеше по добре запаметения маршрут, придържайки се плътно до стените, а меките му обувки за боулинг с гладки подметки не вдигаха никакъв шум по безлюдните улици. След няколко минути стигна до пуста уличка, която водеше към задната част на малък фабричен парцел, който си беше набелязал от доста време. Някога тук бе имало въжарска фабрика — парцелът бе застроен с четири тухлени сгради от началото на двайсети век, които съвсем наскоро бяха преустроени за сегашното си предназначение. Едната постройка сега се заемаше от автосервиз, другата — от тапицерска работилница, отсреща имаше магазин за водопроводни части, а до него — пекарна, където се правеха бисквити, уж по стара йоркска рецепта. Той си каза, че всеки, който успява да пробутва малки пакетчета твърди бисквити на безобразни цени, напълно си заслужава да му заличат фабриката от лицето на земята, но тъкмо в нея нямаше достатъчно леснозапалими материали за целите му.
Тази нощ тапицерската работилница щеше да пламне като бенгалски огън.
По-късно той щеше да се наслади на вълнението, предизвикано от алените и жълти пламъци, пробили вълмата сиво-кафяв дим, които щяха да се вият над пламтящите платове, дървения под и опорните греди на старата постройка. Но първо трябваше да влезе вътре.