— Много го бива, дума да няма — съгласи се Саймън и отметна тъмната си коса от запотеното чело. — Само ми се ще малко да се поотпусне. Човек има чувството, че стои пред стена, вижда я ясно, но не може да надникне отвъд нея.
— Мога да ти кажа защо е такъв — каза Шаз, станала внезапно сериозна. — Онзи случай в Брадфийлд. Обратния убиец.
— Онзи случай, при който и той беше загазил много, нали? — попита Леон.
— Именно.
— Всичко беше замазано набързо, нали? — намеси се Кей. Дребното й личице напомни на Шаз на малко пухкаво животинче, мило, но с остри зъбки. — Във вестниците имаше някакви намеци, но така и не публикуваха подробности.
— Вярвай ми — отвърна Шаз, вперила поглед в пилето пред себе си, съжалявайки, че не си бе поръчала нещо вегетарианско, — не ти трябва да научаваш подробности. Ако се интересуваш от цялата история, потърси в Интернет. Там не са се притеснявали от предразсъдъци като приличие например или от някакви настоявания на властите да не се разгласява нищо. Казвам ти, ако прочетеш всичко, на което е бил подложен Тони Хил и не изпиташ съмнение, че може и да не си подбрала най-подходящата работа, си много по-смела от мен.
Възцари се кратко мълчание. После Саймън се приведе напред и каза с поверителен тон:
— Ще ни разкажеш всичко, нали, Шаз?
Той пристигаше винаги петнайсет минути преди уговореното време, защото знаеше, че момичето ще подрани. Нямаше значение за коя точно става дума, тя щеше да дойде по-рано поради убеждението си, че той е магьосник от приказките, и че може да изпреде двайсет и четири каратова златна нишка от грубата слама, която представляваше животът й.
Дона Дойл — вече не следващата, а най-новата — не се различаваше по нищо от другите. Когато силуетът й се очерта в мътната светлина на паркинга, в ушите му отново нахлу отнякъде глуповатата детска песничка: „Джек и Джил с ведро вода по хълма се качили…“
Той тръсна глава, за да пропъди шума в ушите си, като гмуркач, който изплува над кораловия риф. Гледаше я как приближава, как пристъпва плахо сред скъпите коли, как се озърта с леко смръщено чело, сякаш не можеше да разбере защо още не е доловила къде е той. Очевидно се беше постарала да изглежда възможно най-добре: сигурно беше навила един-два пъти ученическата си пола на талията, за да се видят хубавите й крака, блузката й беше разкопчана с едно копче повече от допустимото според родители и учители, а сакото носеше метнато на рамо, за да не се вижда ученическата раница. Беше сложила и по-силен грим от снощи, толкова силен, че направо я състаряваше. Черната й коса блестеше, полюляващите се къси кичури отразяваха мътната светлина на лампите в паркинга.
Когато Дона стигна почти до него, той отвори вратата на мястото до шофьора. Вътрешното осветление се включи и внезапната светлина я накара да подскочи, но не й попречи да отбележи как удивително красивият му профил се очертава на фона на светлия квадрат. Той се приведе към смъкнатия прозорец и каза спокойно:
— Седни тук до мен, за да ти разкажа за какво става дума.
Дона се поколеба за секунда, но беше така привикнала към откритата честност на лицето, което той представяше на публиката, че всъщност не се и замисли. Плъзна се на седалката до него, а той се постара тя да забележи как подчертано отклони поглед от оголеното й от движението бедро. На този етап целомъдрието беше най-добрата политика. Тя се усмихна с невинно кокетство и каза:
— Когато се събудих днес, си казах, че сигурно съм сънувала.
В отговор той й се усмихна с разбиране.
— Аз се чувствам постоянно така — думите му заздравиха още повече основите, градени върху илюзията за взаимно разбиране. — Опасявах се, че ще размислиш. Има толкова неща, които можеш да избереш за свое призвание, и които биха били по-голям принос за обществото от работата в телевизията. Можеш да ми вярваш, така е.
— Но и вие вършите такива неща — каза тя прямо. — Цялата тази благотворителност. Нали точно защото са толкова прочути, телевизионните звезди могат да съберат толкова много пари за благотворителни цели. Хората плащат, за да могат да ги видят. Иначе не биха дали и пукнат грош. И аз искам да мога да правя така. Да бъда като тях.
Невъзможната мечта. Или по-скоро кошмар. Тя никога не би могла да бъде като него, макар че нямаше и най-смътна представа от истинската причина. Хора като него се срещаха толкова рядко, че можеха да послужат като аргумент в полза на съществуването на Бог. Той се усмихна благосклонно, като папата от своя балкон във Ватикана. Това поведение задействаше точно тези реакции, които му трябваха.