— Не мисля. Рискът би бил огромен. Такъв проект, все още на такъв деликатен етап на развитие… Една дума, казана не където трябва, може да доведе до финансовия му провал. А пък и ти нямаш никакъв професионален опит, нали?
Изкусителният поглед върху това, което би могло да бъде нейно бъдеще, отприщи вулкан от надежди. Думите й се прескачаха като камъни в поток от лава. Награди за изпълнения на караоке в младежкия клуб, всички били на мнение, че е изключителна танцьорка, изпълнявала ролята на дойката, когато класът им драматизирал „Ромео и Жулиета“. В училищата, каза си той, би трябвало да проявяват достатъчно разум, за да не надигат развълнуваните води на пубертетните желания с такава предизвикателна пиеса, но учителите явно нямаше да поумнеят, както и техните възпитаници. Децата можеше и да научат какви са били причините за Първата световна война, но никога нямаше да разберат, че баналните фрази са банални, защото са отражение на действителността. За предпочитане е познатото зло. Не приемай бонбони от непознати.
Такива предупреждения като че ли никога не бяха достигали до слуха на Дона Дойл, ако се съдеше по трескавата й настойчивост. Той се усмихна широко и каза:
— Добре! Убеди ме! — наведе глава, прикова очите си в нейните и продължи със заговорнически тон: — Можеш ли да пазиш тайна?
Тя закима така, сякаш животът й зависеше от това. Нямаше как да знае, че всъщност е точно така.
— О, да! — тъмносините й очи засияха, устните й бяха полуотворени, розовият й език се плъзна по тях. Той знаеше, че гърлото й е пресъхнало. Знаеше също, че други части на тялото й са овлажнели.
Изгледа я замислено и преценяващо, без да крие одобрението си, което тя посрещна с вълнение и копнеж, смесени като уиски с вода.
— Мисля си — поде той тихо, гласът му почти приличаше на въздишка. — Удобно ли е да се срещнем утре сутринта? В девет?
Дона се намръщи за миг, после лицето й се проясни, очите й заблестяха решително.
— Да — отвърна тя, видимо отхвърлила мисълта за училището като маловажна. — Да, удобно е. Къде?
— Знаеш ли къде е хотел „Плаза“? — налагаше се да бърза. Хората започваха да го заобикалят, обзети от надеждата, че ще го спечелят за своите каузи.
Тя кимна.
— Хотелът има подземен паркинг. Влиза се откъм „Биймиш Стрийт“. Ще те чакам на второто ниво. И нито дума никому, ясно ли е? Нито на майка ти, нито на баща ти, дори на кучето — тя се изкиска. — Ще устоиш ли да не кажеш нищо? — той я надари със странно интимния поглед на телевизионна звезда, онзи поглед, който е в състояние да убеди хората с умствени увреждания, че човекът на екрана ги обича дълбоко.
— Второ ниво, девет часа? — повтори Дона, решена да не провали едничкия си шанс за бягство от сивото ежедневие. Не можеше да знае, че в края на седмицата ще плаче, ще крещи и ще се моли да се върне в сивото ежедневие. Че ще е готова да продаде безсмъртната си душа, за да се озове обратно в ежедневието. Но дори някой да й го кажеше в този момент, тя не би схванала какво й говорят. Точно в този момент блясъкът на мечтата за това, което той можеше да й предложи, бе обхванал цялата й вселена. Възможно ли бе да има по-прекрасно бъдеще?
— И нито дума, обещаваш, нали?
— Обещавам — заяви тя тържествено. — Да пукна, ако проговоря.
Първа част
Тони Хил лежеше в леглото и наблюдаваше как един дълъг, перест облак се плъзга по сивкавото небе. Ако имаше нещо, което го бе привлякло към тази тясна типова къща, то бе тъкмо таванската спалня със странните й чупки и двете капандури, през които можеше да наблюдава небето, когато не можеше да спи. Нова къща, нов град, ново начало — и все пак още не успяваше да освободи съзнанието си за осемчасов непрекъснат сън.
Нямаше нищо чудно в това, че не спеше добре. „Днес е първият ден от остатъка от живота ми“, напомни си той с кисела усмивка. Кожата около дълбоко хлътналите му сини очи се изпъстри със ситни бръчици, за които и най-близкият му приятел не би казал, че са от смях. Никога не се бе усмихвал толкова. А откак работата му се свърза с убийства, стана ясно, че няма да се усмихва много и занапред.
Разбира се, работата си оставаше идеалното извинение. В продължение на две години бе работил по поръчка на Министерството на вътрешните работи — проучваше потенциалната рентабилност на създаването на екип от обучени психолози към националната полиция, които да изграждат профили на вероятните престъпници. Това трябваше да бъде своеобразен ударен отряд, който да се ангажира за по-сложни случаи и да сътрудничи на следователите, за по-бързо и ефективно приключване на случаите. Бе се наложило да вложи в тази работа всички свои клинични и дипломатични умения, придобити през годините, когато работеше като психолог в различни клиники.